Клайв Къслър - Средиземноморският храст

— Същият.

— В такъв случай нека ви стисна ръката. — Лицето му се озари от широка усмивка. — Това беше най-великото хвърчащо нещо, което съм виждал — каза той и протегна ръка.

Пит я пое и потрепери. Той самият имаше силно ръкостискане, но сега то му се стори хилаво в сравнение с това на полицая.

— Благодаря ви, но щях да се чувствам далеч по-добре, ако бях свалил противника си.

— О, той няма да стигне много далече. Неговата стара купчина железа бълваше ураган от дим, докато прелиташе над хълмовете.

— Може и да се е разбил оттатък тях.

— Не. Полковникът нареди на целия полицейски отряд да претърси острова с джипове. Търсиха до тъмно, но не откриха нищо.

Пит се усмихна.

— Вероятно е паднал в морето или пък е стигнал до континента и там се е разбил.

Полицаят сви рамене.

— Възможно е. Но едно е сигурно: той не е на остров Тасос. Аз ви го гарантирам.

— Това ми стига — разсмя се Пит и метна хавлиената кърпа върху рамото си. — Е, беше ми приятно да си поговорим…

— Летец втори клас Муди, сър.

— Аз съм майор Пит.

Полицаят зяпна от изумление.

— О, извинете, сър. Не знаех, че сте офицер. Помислих, че сте цивилен от НЮМА. Този път ще ви пусна да излезете, майоре, но бъдете така любезен да си вземете пропуск.

— Ще го сторя веднага след закуска.

— Смяната ми идва в осем сутринта. Ако не сте се върнали дотогава, ще предупредя колегата си да ви пусне да влезете.

— Благодаря ви, Муди. Може и да се видим малко по-късно. — Пит му помаха и продължи по пътя към плажа.

Вървеше в дясната част на тесния павиран път и след около километър и половина стигна до малко заливче, оградено с големи назъбени скали. На лунната светлина видя пътека и пое по нея, докато краката му не затънаха в мек пясък. Той пусна кърпата си върху пясъка и тръгна към линията на прибоя. Една вълна се разби и бялата й пяна се плъзна гладко по пясъка и близна ходилата му. Умиращата вълна се задържа за миг, после се отдръпна, образувайки бразда за следващата. Вятър почти нямаше, блестящото море беше относително спокойно. Луната хвърляше светлина върху тъмната вода и оставяше сребърна пътека върху повърхността й, която стигаше чак до хоризонта, където се сливаха вода и небе. Пит пое дълбоко топлия спокоен въздух и навлезе във водата, плувайки покрай сребърната пътека.

Всеки път, когато беше сам и близо до море, някакво особено вътрешно чувство обземаше Пит. Сякаш душата напускаше тялото му и той се превръщаше в същество без субстанция, без форма. Съзнанието му се прочистваше и продухваше, мисловната му дейност спираше. Сетивата му се притъпяваха, той не чувстваше топлина, студ, миризми, работеше единствено слухът му. Заслуша се в тишината — най-великото, но най-непознатото съкровище на човека. В такива моменти забравяше всичките си провали, всичките си победи и любови, дори самият живот биваше заровен и изгубен в спокойствието.

Близо час остана по гръб на повърхността на водата. Накрая една малка вълна обля лицето му и той неволно погълна няколко капки солена вода. Задави се, изплю ги и пропъждайки неприятното чувство, отново се отдаде на телесната си наслада. Заплува по гръб към брега, без да бърза. Когато ръцете му докоснаха дъното от плътен пясък, той ги прибра до тялото си и се остави вълните да го отнесат като плавей до брега. После се излегна на пясъка, потопен до кръста във водата, чувствайки я как се върти около краката и ханша му. Топлият егейски прибой се надигаше от сумрака и обливаше брега, галейки кожата му, и той се унесе в дрямка.

Звездите вече гаснеха една по една от бледата светлина на сипващата се зора, когато тревожен сигнал прокънтя в мозъка на Пит и изведнъж той усети нечие присъствие. Мигом се събуди, но не направи никакво движение, само загледа през полуотворени очи. Видя тъмен силует, надвесен над него. Напрегна поглед в слабата светлина и се опита да различи подробности. Тъмното очертание бавно се материализира. Беше жена.

— Добро утро — поздрави той и се надигна до седнало положение.

— О, боже! — възкликна жената и бързо затисна с ръка устата си, сякаш да не изписка.

Беше все още доста тъмно, за да види добре очите й, но Пит беше сигурен, че те са изпълнени с безумен страх.

— Извинете — рече той кротко, — не исках да ви изплаша.

Тя бавно спусна ръката си, но продължи да го наблюдава неподвижна. Накрая намери гласа си.

— Аз… аз помислих, че сте мъртъв.

— Предполагам. Сигурно и аз щях да си помисля същото, ако се бях спънал в някого, заспал в прибоя в този час.