Клайв Къслър - Средиземноморският храст

Пит заобиколи пламъците и зарулира към далечния край на плаца. Когато „Каталина“ спря да се движи, той изключи моторите и сребристите витла постепенно спряха да се въртят и заблестяха на слънцето. Пит и Джордино останаха за миг неподвижно на местата си, наслаждавайки се на първата приятна тишина, която обгърна кабината след тринайсет часа непрекъснат шум и вибрации.

Пит отвори прозореца си и разсеяно загледа как огнеборците на базата се бореха с огнения ад. По целия плац се извиваха маркучи и приличаха на пътища на топографска карта. Пламъците на реактивните самолети F-105 бяха потушени, но единият от каргомастерите С-133 продължаваше да гори.

— Я виж там — посочи Джордино.

Пит се наведе над командното табло и погледна през прозореца на Джордино. Един голям син автомобил комби на ВВС се приближаваше по плаца към PBY. В колата имаше няколко офицера, а зад нея, като сюрия ловджийски кучета, с радостни викове подтичваха трийсет-четирийсет редници и сержанти.

— Това наричам аз комитет от весели посрещачи — отбеляза Пит, усмихнат до уши.

Джордино започна да бърше кървящата си рана с носна кърпа. Когато кърпата се напои с кръв, той я сви на топка и я метна през прозореца. Погледът му се отмести към близкото крайбрежие и той потъна в мисли за момент. Накрая се обърна към Пит.

— Предполагам, съзнаваш какъв късмет извадихме, че седим сега тук.

— Да, съзнавам — отвърна сковано Пит. — На няколко пъти ми мина през ума, че нашият призрак ще ни спипа.

— Ще ми се да разбера кой беше той и за какво му беше цялата тази разруха.

Лицето на Пит доби замислено изражение.

— Единствената улика е жълтата боя на „Албатрос“.

Джордино погледна питащо приятеля си.

— Какво значение може да има цветът на онази стара летяща трошка?

— Ако си учил добре история на авиацията — отвърна Пит с добродушен сарказъм, — би трябвало да си спомниш, че германските пилоти от времето на Първата световна война са боядисвали самолетите си със свои индивидуални цветове, някои от тях доста необичайни.

— Остави урока по история за по-късно — изръмжа Джордино. — В момента искам само да се измъкна от тази задушна кабина и да надигна питието, което обеща да ме черпиш. — Той стана от седалката и тръгна да слиза.

Синият автомобил спря до голямата сребриста летяща лодка и четирите му врати се отвориха едновременно. Пътниците му скочиха навън с възгласи и започнаха да удрят алуминиевата врата на самолета. След тях тълпата от редници и сержанти наобиколиха самолета, помахвайки и викайки радостно към пилотската кабина.

Пит остана седнал и им помаха в отговор. Тялото му беше уморено и сковано, но умът му все още работеше на пълни обороти. В съзнанието му изплува едно заглавие и накрая той го изрече на глас:

— „Ястребът от Македония“.

Джордино се спря на вратата и се обърна.

— Какво каза?

— А, нищо — рече Пит и изпусна дълга, шумна въздишка. — Хайде, ела да те почерпя едно питие.

Когато Пит се събуди, навън беше все още тъмно. Нямаше представа колко време е спал. Може би беше подремнал за малко, а може би часове е бил в прегръдките на съня. Нямаше представа, а и не го интересуваше. Металните пружини на леглото във военновъздушната база изскърцаха, когато той се размърда, за да се настани по-удобно. Но комфортът на дълбокия сън му се изплъзваше. Напрегна замъгленото си съзнание в опит да си обясни причината. Дали не беше заради монотонното жужене на климатичната инсталация? Едва ли, тъй като бе свикнал да се унася дори сред силния шум на самолетните мотори. Или пък се дължеше на пъплещите хлебарки? Бог знае защо Тасос гъмжеше от тях. Не, трябва да е от нещо друго. И тогава разбра. Отговорът прониза мъглата на сънения му мозък — буден го държеше не съзнанието, а подсъзнанието му. Като на проекционен апарат то започна да редува снимки на странните събития от предния ден, една след друга, една след друга.

Една снимка се открояваше ярко сред останалите. Тя изобразяваше галерия в германски военен музей. Пит ясно си я спомняше, фотографският апарат бе запечатал германски авиатор, позиращ до изтребител от Първата световна война. Беше облечен с летателен комбинезон от онова време; дясната му ръка беше върху главата на огромна бяла немска овчарка. Кучето, което явно му носеше щастие, изглеждаше задъхано и гледаше господаря си с покровителствен поглед в благите си като на кошута очи. Летецът гледаше в обектива; лицето му имаше момчешки израз и беше някак голо без обичайните прусашки белези от дуел и без монокъл. Дръзката усмивка и изправената му стойка обаче издаваха гордия военен тевтонец.