Клайв Къслър - Средиземноморският храст

Изведнъж в слушалките на Пит се разнесе глас, който едва не проглуши ушите му, преди той да успее да завърти копчето за гръмкостта на звука. Беше предишният глас, но много по-силен този път.

— Тук кулата Брейди. Ние сме под въздушно нападение! Повтарям: ние сме под въздушно нападение. Който ме чува, моля, отговорете! — Гласът ставаше истеричен.

Пит отговори:

— Кула Брейди, тук PBY-086. Продължавайте.

— Слава богу! Най-сетне някой ме чу — въздъхна гласът.

— Опитах се да се свържа с вас преди малко, кула Брейди, но връзката заглъхна и прекъсна.

— Бях улучен при първото нападение. Сигурно съм припаднал. Сега съм добре. — Думите се чуваха накъсано, но ясно.

— Ние сме на около шестнайсет километра на запад от вас, на височина хиляда и осемстотин метра. — Пит говореше бавно, без да повтаря. — Какво е положението ви там?

— Нямаме отбрана. Всичките ни самолети на земята са разрушени. Най-близката ни изтребителна ескадра се намира на хиляда и двеста километра оттук. Тя няма да успее да пристигне навреме. Вие можете ли да ни помогнете?

Пит поклати глава по навик.

— Не, кула Брейди. Максималната ми скорост е под сто и деветдесет възела, а освен това имам само две пушки на борда. Безсмислено е да влизам в бой с реактивен самолет.

— Моля ви, помогнете — настоя гласът. — Нападателят ни не е реактивен бомбардировач, а биплан от Първата световна война. Моля ви, помогнете.

Пит и Джордино само се спогледаха. Минаха точно десет секунди, преди Пит да поеме отново властта над сетивата си.

— Добре, кула Брейди, идваме. Но няма да е зле междувременно да идентифицирате въпросния самолет, защото в противен случай ще обречете на скръб две майчици с посребрени коси, ако на мен и втория ми пилот ни светят маслото. Край. — Пит се обърна към Джордино и заговори бързо, с каменно лице. — Иди да отвориш страничните люкове. Вземи една от двете карабини и влез в ролята на отличен стрелец.

— Не вярвам на ушите си — рече изумен Джордино.

Пит поклати глава.

— И на мен ми е трудно да го приема, но трябва да подадем ръка на онези момчета долу. А сега побързай.

— Ще побързам, но все още не мога да повярвам на ушите си.

— Не ти е работа да разсъждаваш, приятелю. — Пит леко ощипа Джордино по ръката и му хвърли кратка усмивка. — Късмет!

— Запази го за себе си. И ти кървиш не по-трудно от мен — отвърна с мрачно лице Джордино, после, измърморвайки нещо под носа си, стана от седалката на втория пилот и се запъти към вътрешността на водосамолета. Извади от висок тесен шкаф трийсеткалибрена карабина и я зареди с петнайсетпатронова пачка. Силна струя топъл въздух го блъсна в лицето и изпълни отсека, когато отвори страничните люкове. Той провери още веднъж оръжието и седна в очакване; мислите му се върнаха към едрия мъж, който пилотираше водосамолета.

Джордино се познаваше с Пит много отдавна. Двамата бяха играли заедно като момчета, бяха учили заедно в една и съща гимназия, бяха излизали заедно с момичета. Той познаваше Пит по-добре от всеки човек, в това число и жени. В известен смисъл в Пит живееха двама души, напълно различни един от друг. Единият Дърк Пит беше хладнокръвно разумен и рядко допускаше грешки, но в същото време беше весел, непретенциозен и лесно завързваше приятелства. Другият Пит пък беше на настроения, често с часове се затваряше в себе си, ставаше мълчалив и сдържан. Трябваше да има ключ, който да отключва и отваря вратата между тях двамата, но Джордино все още не бе го намерил. Знаеше обаче, че преходът от единия Дърк Пит към другия ставаше все по-често през последните години — откакто Пит бе загубил любима жена в морето, близо до Хаваите, жена, която дълбоко бе обичал.

Джордино си спомни как се промениха очите на Пит, докато разговаряше по радиото — тъмнозеленият им цвят заблестя ярко, като чу съобщението за опасност. Само веднъж беше виждал същите такива пламъчета в очите му и потръпна леко при спомена, когато погледът му попадна върху липсващия пръст на дясната му ръка. Той побърза да върне мислите си към настоящия момент и освободи предпазителя на карабината. Колкото и да беше странно, това движение го изпълни с чувство за сигурност.

В пилотската кабина обветреното лице на Пит издаваше мъжественост. Той не беше хубавец от типа на филмова звезда, ни най-малко. Жените рядко го преследваха. Обикновено се чувстваха притеснени в негово присъствие. Долавяха по някакъв начин, че той не е мъж, който задоволява женски капризи или се хваща на глупавото им кокетство. Той обичаше женската компания, обичаше да прегръща нежните им тела, но мразеше да използва хитрости и лъжи, за да прелъстява жените. Не че му липсваше подход, за да вкара някоя жена между чаршафите си; напротив, в това отношение беше дори експерт. Но не му беше присъщо да използва за целта разни номера. Затова предпочиташе прямите и открити жени, каквито обаче рядко се срещаха.