Клайв Къслър - Средиземноморският храст

Джордино тръгна към вратата.

— Отивам в оперативния център на базата да изпратя съобщението до адмирала.

— Като свършите, отбийте се на вечеря в квартирата ми — рече Люис и засуквайки отново мустак, се обърна към Пит. — Поканата се отнася и за вас. Ще ви нагостя с моя специалитет, момчета: печено с гъби в сос с бяло вино.

— Звучи много апетитно — рече Пит, — но за съжаление няма да мога да дойда. Вече приех покана за вечеря… от една много красива дама.

Джордино и Люис само го изгледаха със смаяни погледи.

Пит се постара да изглежда равнодушен.

— Тя ще изпрати кола да ме вземе от портала в шест часа. Имам само две минути и трийсет секунди, за да стигна дотам, тъй че трябва да тръгвам. Приятна вечер, полковник, и ви благодаря за поканата. Надявам се да се възползвам от нея някой друг път. — Той се обърна към Джордино. — Ал, уведоми ме веднага щом получиш отговор от адмирала. — След тези думи той напусна стаята.

Люис бавно поклати глава.

— Избудалка ли ни, или наистина има среща с жена?

— Не помня някога Дърк да се е будалкал относно жени, сър — рече Джордино и започна да се забавлява вътрешно от изумения вид на полковника.

— Но къде ли се е запознал с нея? Доколкото знам, освен до кораба, той не е излизал от базата.

Джордино сви рамене.

— Нямам представа. Но като го знам какъв е, не бих се изненадал, ако я е срещнал някъде по пътя от стоте метра между портала на базата и товарната палуба на „Първи опит“.

Гръмкият смях на Люис отекна в стаята.

— Е, хайде, капитане. Аз не съм сексапилно момиче, но поне мога да готвя. Ще опитате ли от моето печено?

— И още как — отвърна Джордино. — Това е най-приятната покана за днешния ден.

Когато Пит излезе през портала, слънцето вече клонеше на запад, отвъд планините на Тасос, и жегата започна да намалява. Дългите назъбени сенки на обраслите с дървета планински върхове се изместиха върху склоновете и докоснаха периферията на Брейди Фийлд, гледаща към морето. Той се спря на пътя и пое дълбоко и с наслада чистия средиземноморски въздух. Прииска му се да си запали цигара, но побърза да пропъди тази мисъл и отново вдиша дълбоко. Оттатък прибоя залязващото слънце багреше „Първи опит“ с ярко златистооранжево. Видимостта беше кристално ясна и от разстояние три километра той виждаше удивително много подробности на борда на кораба. Застана неподвижен и в продължение на две минути наблюдава красивата гледка. После се огледа за колата, която Тери бе обещала да му изпрати.

Тя го чакаше встрани на пътя като великолепна и луксозна яхта, почиваща си на котва.

— Ама че изненада! — измърмори той, като видя колата. Приближи се и лицето му грейна от възхищение към хубавите автомобили.

Колата, „Майбах-Цеплин“, имаше стъклена преграда, отделяща пътническо купе от кабината на шофьора, който седеше изложен на слънцето. Зад украсата от голямо двойно „М“ върху радиатора капакът на мотора, дълъг метър и осемдесет, създаваше впечатлението, че колата има голяма мощност. Дългите, плавно извити брони и стъпалата блестяха в черно, а купето беше боядисано в многопластово сребристо. Автомобилът можеше да се нарече класика сред класиките — превъзходна тевтонска изработка, която се забелязваше и в най-дребния детайл, във всяко нитче и болтче. Ако ролс-ройсът „Фантом III“ от 1936 година характеризираше британския идеал за безшумна и отлична механика, то германското й съответствие беше открито в „Майбах-Цеплин“ от 1936 година.

Пит застана до колата и прекара ръка по огромната й резервна гума, загнездена здраво във вдлъбнатината на предната броня. По лицето му се разля усмивка на задоволство и облекчение, като видя, че шарките й са дълбоки и ромбични. Той потупа издутата като гигантски кравай гума, после се обърна и погледна към предната седалка.

Шофьорът седеше зад волана и лениво барабанеше с пръсти по рамката на вратата. Той не само изглеждаше отегчен, но и се прозяваше, за да го потвърди. Беше облечен със сиво-зеленикава куртка, наподобяваща много на униформата на нацистки офицер от Втората световна война, само че по ръкавите и раменете нямаше никакви нашивки. Носеше шапка с периферия и бакенбардите, които се виждаха под нея, издаваха, че притежателят й има руса коса. Очите му прозираха през очила със сребърни рамки, дълга тънка цигара висеше от едното ъгълче на устата му и придаваше на мъжа самодоволен и арогантен вид — вид, който той ни най-малко не се опитваше да прикрие.