Клайв Къслър - Средиземноморският храст

— Да. Строена е от римляните през 138 година преди Христа като замък за Минерва, тяхната богиня на мъдростта. Аз купих руините й малко след Първата световна война и ги преустроих в днешния й вид — каза той и подаде на Пит чашата с уиски. — Предлагам да вдигнем тост.

— За кого или за какво да пием?

Фон Тил се усмихна.

— Предоставям на вас честта да изберете — за красивите жени… за богатите… за дълъг живот. Или пък за вашия президент. Вие кажете.

Пит си пое дълбоко въздух.

— В такъв случай предлагам тост за смелостта и летателните умения на Курт Хайберт, „Ястребът от Македония“.

Фон Тил видимо се озадачи. Той бавно седна на едно кресло и завъртя течността в чашата си.

— Странен човек сте вие, майоре. Отначало се представяте за боклукчия, после идвате във вилата ми и забивате юмрук в лицето на шофьора ми, а сега ме смайвате с предложението си да вдигнем тост за моя стар другар по въздушни полети Курт. — Фон Тил се усмихна лукаво на Пит над ръба на чашата си. — Но най-забележителното ви представление беше прелъстяването ви на племенницата ми на плажа тази сутрин. Поздравявам ви и ви благодаря за този подвиг. Днес, за първи път от девет години насам, видях Тери да си тананика весело, да се смее и радва на живота. Това ме принуждава да ви извиня за похотливата ви постъпка.

Сега беше ред на Пит да покаже изненада, но вместо това той тръсна глава назад и избухна в смях.

— Моля да ме извините за всичко, което изброихте, освен че цапардосах здравата перверзния ви шофьор. Вили си го търсеше.

— Не бива да вините горкия Вили. Той само изпълняваше мои нареждания. Аз го накарах да следи и пази Тери. Тя е единствената ми жива родственица и не искам да й се случи нищо лошо.

— Какво лошо би могло да й се случи?

Фон Тил стана, тръгна към отворените прозорци на терасата и се загледа в потъмняващото море.

— Близо половин век работих усилено и платих голяма лична цена, за да изградя солидна организация. По пътя си натрупах и немалко врагове. Не мога да знам как би ми отмъстил някой от тях.

— Затова ли носите „Лугер“ в кобур под мишницата си?

Фон Тил се обърна към Пит и смутен придърпа надолу белия си смокинг, прикриващ издутината под лявата му мишница.

— Как разбрахте, че е лугер?

— Просто предположих — отвърна Пит. — Заприличахте ми на човек, който предпочита именно това оръжие.

Фон Тил сви рамене.

— Обикновено не действам чак толкова шаблонно, но от начина, по който ви описа Тери, реших, че имам основателна причина да очаквам среща със съмнителен тип.

— Трябва да призная, че съм извършвал няколко гряха в живота си — усмихна се Пит, — но сред тях няма нито убийство, нито изнудване.

Бръчка проряза челото на Фон Тил.

— Едва ли бихте действали толкова лекомислено, ако бяхте в моето положение.

— Вашето положение започва да ми се струва доста загадъчно, хер Фон Тил. С какво всъщност се занимавате?

В очите на немеца проблеснаха пламъчета на подозрение, после устните му се разтегнаха в изкуствена усмивка.

— Ако ви кажа, може да разваля апетита ви. А това би разсърдило много Тери, тъй като тя прекара целия следобед в кухнята, за да следи приготовлението на вечерята — и той сви рамене типично по европейски. — Може би някой друг път, когато ви опозная по-добре.

Пит завъртя останалата на дъното на чашата му течност и се запита в какво ли се забърква. Фон Тил, заключи той в себе си, е или малко смахнат, или е много хитър.

— Искате ли още уиски? — попита го Тил.

— Не се притеснявайте, сам ще се обслужа. — Пит изпи последната си глътка, отиде до бара и си наля нова доза. — От онова, което съм чел за авиацията през Първата световна война — обърна се той към Тил, — става ясно, че обстоятелствата около смъртта на Курт Хайберт са неизяснени. Според официалните немски архиви самолетът му бил свален от англичаните и паднал някъде в Егейско море. В архивите обаче не се споменава името на победилия го противник, нито дали тялото на Хайберт е било намерено.

Фон Тил потупваше разсеяно кучето. Мислите му като че ли се бяха върнали в миналото. След малко той каза:

— През 1918 година Курт водеше лична битка с британците. Той рядко запазваше хладнокръвие спрямо тях. Тъкмо обратното — устремяваше безразсъдно машината си срещу тях и нападаше формациите им с яростта на човек, обладан от зъл дух. Когато беше във въздуха, непрекъснато ругаеше, беснееше и размахваше юмруци срещу тях от кабината си. При излитане така форсираше мотора си, че „Албатрос“ се отлепяше от земята като подплашена птица. Когато обаче не патрулираше и успяваше за известно време да забрави за битката, той ставаше весел човек, с огромно чувство за хумор и нямаше нищо общо с американската представа за германския войник.