Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Най-много време ще отнеме процесът на галванизация, за да се премахне корозията. С малко късмет, до утре сутринта ще мога да ви кажа нещо.

— Благодаря ви, господин Воугъл — бързо каза Сандекър. — Много съм ви задължен.

— Разполагате ли с някакви сведения относно как и къде сте намерили корнета, които могат да ми помогнат?

— Предпочитам да не ви казвам. Моите хора биха искали да узнаят мнението ви без никакво внушение или упътване от наша страна.

— Искате да сравните моите открития с вашите, така ли?

Гласът на Сандекър долетя остро през слушалката.

— Просто искаме да потвърдите нашите надежди и очаквания, господин Воугъл, нищо повече.

— Ще направя всичко възможно, господин адмирал. Дочуване.

— Успех!

Воугъл остана няколко минути загледан в калъфката за възглавница в ъгъла и с ръка върху телефона. После натисна бутона на „Ексикютоун“-а.

— Мери, не ме свързвай с никого до края на деня и поръчай да ми донесат средно голяма пица с канадски бекон и два литра бургундско „Гало“.

— Пак ли ще се затворите в тая мухлясала стара работилница? — изстърга от апарата гласът на Мери.

— Да — въздъхна Воугъл. — Очертава се дълъг ден.

Най-напред Воугъл направи няколко снимки на корнета от различен ъгъл. После записа в един голям бележник размерите, общото състояние на видимите части и степента на потъмняването и на чуждата материя, напластена по повърхността. Вече гледаше на корнета с повишен професионален интерес. Оказа се първокласен инструмент; месингът беше от добро търговско качество, а малките отвори на тялото и клапите говореха, че е бил изработен преди 1930 година. Той установи, че онова, което бе помислил за ръжда, е само твърд налеп от кал, който се отлюспваше с леко натискане на гумената лъжица.

После Воугъл накисна инструмента във вода, омекотена с разреден калгон, като леко разбъркваше течността и сменяше от време на време съда, да отмие мръсотията. До полунощ той разглоби целия корнет. Тогава се залови със скучната работа да почиства металните повърхности с лек разтвор на хромова киселина, за да възстанови блясъка на месинга. Полека-лека, след няколко изплаквания, върху тялото започна да се появяват няколко богато украсени букви, вплетени в спираловиден орнамент.

— Господи! — възкликна на глас Воугъл. — Това е представителен модел.

Той взе лупата и огледа надписа. Когато остави увеличителното стъкло и посегна към телефона, ръцете му трепереха.

Точно в осем часа Джон Воугъл бе въведен в кабинета на Сандекър на последния етаж на десететажна сграда със соларно остъкляване, в която се помещаваше главният щаб на НЮМА. Очите му бяха кървясали, а и той не направи никакъв опит да скрие прозявката си.

Сандекър излезе иззад бюрото си и се ръкува с Воугъл. Ниският, наперен адмирал трябваше да извие глава назад, за да погледне в очите посетителя си. Воугъл беше висок метър и деветдесет и пет, имаше благо лице и бухнали кичури бяла коса, ограждащи плешивата му глава. Той втренчи кафявите си като на Дядо Коледа очи в адмирала и разтегли устни в сърдечна усмивка. Сакото му беше старателно изгладено, но панталонът му бе смачкан и целият на петна от коленете надолу. От мъжа лъхаше миризма на пияница.

— Е, радвам се да се запозная с вас — поздрави го Сандекър.

— Удоволствието е мое, господин адмирал. — Воугъл постави на килима калъф за тромпет. — Извинете, че се появявам в такъв мърляв вид.

— Тъкмо щях да кажа — отвърна Сандекър, — че изглежда сте имали тежка нощ.

— Когато човек си обича работата, времето и неудобствата нямат почти никакво значение.

— Така е. — Сандекър се обърна и кимна към един дребен като джудже мъж, застанал в ъгъла на кабинета. — Господин Джон Воугъл, мога ли да ви представя командир Руди Гън.

— Разбира се. Командир Гън — усмихна се Воугъл, — аз съм един от милионите, които всеки ден следят чрез вестниците вашата експедиция „По течението Лорелай“. Не мога да не ви поздравя, господин командир. Това е голямо постижение.

— Благодаря ви — отвърна Гън.

Сандекър посочи още един мъж, който седеше на дивана.

— А това е моят директор по специалните проекти Дърк Пит.

Воугъл кимна на смуглото лице, което се набръчка от усмивка.

— Господин Пит.

Пит стана и кимна в отговор.

— Господин Воугъл.

Воугъл седна и извади протрита стара лула.

— Ще възразите ли, ако запуша?

— Съвсем не. — Сандекър взе една пура „Чърчил“ от кутията с овлажнител и я вдигна високо.