Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Дългунестият уредник на музея се сбогува и си тръгна.

— По дяволите! — изруга Гън миг след като вратата се затвори. — Сигурно сме минали на един хвърлей разстояние от корпуса на „Титаник“.

— Положително сте се намирали на косъм от него — съгласи се Пит. — Хидролокаторът на „Сафо“ проучва в радиус от двеста метра. „Титаник“ вероятно се е намирал точно отвъд края на обхвата ви.

— Само да имахме повече време. И поне да знаехме какво търсим, дявол го взел!

— Забравяте — намеси се Сандекър, — че вашите основни цели бяха да изпробвате „Сафо I“ и да проведете опити върху течението Лорелай. Океанографите ще има да проучват подробно в продължение на две години данните, които събрахте за дълбоководните течения. Съжалявам единствено за това, че не можехме да ви въведем към какво се домогвахме, но Джийн Сийграм и хората му по сигурността настояха дума да не казваме за каквото и да било сведение, свързано с „Титаник“, докато не сме в разгара на операцията по изваждането му.

— Няма да съумеем да запазим мълчание още дълго време — каза Пит. — Всички осведомителни средства в света скоро ще надушат по нещо за най-грандиозното историческо откритие след отварянето на гробницата на Тутанкамон.

Сандекър стана от бюрото си и отиде до прозореца. Когато заговори, думите му излизаха много бавно и се чуваха така, сякаш идваха от далечно разстояние, носени от вятъра.

— Корнетът на Греъм Фарли.

— Моля, сър?

— Корнетът на Греъм Фарли — повтори замислен Сандекър. — Ако трябва да съдим по тази стара хорна, значи „Титаник“ може би лежи там долу в черната бездна красив и запазен, както в нощта, когато е потънал.

За случайния наблюдател, застанал на брега, или за който и да е човек, излязъл да се поразходи с лодка по реката Рапъханък, тримата мъже, седнали отпуснато в стара, разнебитена гребна лодка, приличаха на най-обикновени запалянковци, тръгнали за риба в почивния им ден. Троицата бяха облечени с избелели ризи и дочени панталони и носеха спортни шапки, окичени с обичайните най-различни видове куки и стръв. Гледката беше съвсем типична — шестгнездовата каса за бира беше пусната във водата в рибарска мрежа, която се поклащаше до лодката.

Най-ниският от тримата — червенокос мъж с мършаво лице, се бе излегнал на кърмата и изглеждаше задрямал; държеше свободно пръта на въдицата, която беше закрепена към корковата тапа в червено и бяло и се полюшваше едва на шейсетина сантиметра от ватерлинията на лодката. Вторият мъж просто бе навел глава над едно отворено списание, а третият седеше изправен и механично извършваше движения на хвърляне на сребърна стръв. Той беше едър човек с доста охранен корем, който се подаваше през отворената му риза; имаше лениви сини очи и приветливо кръгло лице. Олицетворяваше съвършения образ на добродушния възстар дядо.

Адмирал Джоузеф Кемпър можеше да си позволи да изглежда добродушен. Когато притежаваш почти неограничена власт, каквато притежаваше той, не е нужно да гледаш с присвити хипнотизиращи очи или да бълваш огън като дракон. Адмиралът сведе поглед и се обърна с доброжелателен глас към дремещия мъж.

— Изненадан съм, Джим, че не си се запалил по риболова.

— Това трябва да се счита за най-безсмисленото нещо, практикувано от човека — отвърна Сандекър.

— Ами вие, господин Сийграм? Вие не сте хвърлили кука, откакто се закотвихме.

Сийграм вдигна глава от списанието и примижа към Кемпър.

— Ако се намери риба, оцеляла от замърсяването тук, господин адмирал, то тя ще изглежда като мутант от някой евтин филм на ужасите и ще бъде два пъти по-отвратителна на вкус.

— Тъй като вие, господа, ме поканихте тук — каза Кемпър, — започвам да подозирам, че в причината има нещо непочтено.

Сандекър нито потвърди, нито отрече.

— Джо, просто се отпусни и се наслаждавай на чудесната природа. Забрави за няколко часа, че си завеждащ „Кадри“ във Военноморските сили.

— Няма да е трудно, когато си до мен. Ти си единственият от всичките ми познати, който говори снизходително с мен.

Сандекър се усмихна.

— Не можеш да изживееш живота си с мисълта, че целият свят целува задника ти. Просто гледай на мен като на полезна терапия.

— Надявах се — въздъхна Кемпър, — че съм се отървал от теб веднъж завинаги, когато се уволни. Сега, изглежда, си се върнал да ме преследваш като досаден амбулантен търговец.

— Разбрах, че са скачали от радост в коридорите на Пентагона, след като напуснах.