Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Удсън кимна и се запъти към апаратурата си.

— Можеш ли да го опишеш как изглежда? — поинтересува се Спенсър.

— Прилича на забита в тинята фуния. — Гласът на Мънк звучеше безизразно през камерата за уредите, но дори кънтенето не можеше да замаскира възбудата, която се долавяше в него.

Лицето на Гън придоби скептичен израз.

— Фуния ли?

Дръмър се наведе над рамото на Гън.

— Каква фуния?

— Фуния във форма на кух конус със стесняващ се край, през който можеш да налееш нещо, тъпигьоз такъв — раздразнен отвърна Мънк. — Сега се намира под десния борд. Кажи на Джордино да задържи съда в неподвижно положение в секундата, в която предметът се появи под илюминатора на носа.

Гън отиде при Джордино.

— Ще можеш ли да ни задържиш на място?

— Ще направя опит, но ако течението започне да ни върти странично, няма да съм в състояние да я овладея напълно и ще изпуснем визуалната връзка с въпросния предмет.

Гън се придвижи към носа и се просна на облицования с гумена настилка под. Заедно с Мъркър и Спенсър той погледна през един от четирите предни илюминатора. И тримата почти веднага забелязаха предмета. Той изглеждаше точно така, както го бе описал Мънк: обърната нагоре фуния във форма на камбана с диаметър около дванайсет сантиметра, чийто край бе забит в дънната тиня. За тяхна голяма изненада фунията изглеждаше в добро състояние. По-точно, вътрешната повърхност на метала беше потъмняла, но фунията беше здрава и цяла и по нея не личаха петна от олющване или от дебело напластена ръжда.

— Лягам неподвижно — съобщи Джордино, — но не знам за колко дълго.

Без да извръща глава от илюминатора, Гън махна с ръка на Удсън, който се бе навел над две фотокамери и нагласяваше обективите им към обекта на морското дъно.

— Омар?

— На фокус съм и готов за снимки.

Мъркър се обърна и погледна Гън.

— Хайде да я вземем.

Почти забил нос в плексигласа, Гън не отговори. Изглеждаше дълбоко съсредоточен.

Мъркър присви очи с питащ поглед.

— Какво има, Руди? Предложих да я вземем.

Думите му най-сетне проникнаха в съзнанието на Гън.

— Добре, добре, обезателно — смотолеви той неопределено.

Мъркър откачи една метална кутия, прикрепена за предната преграда чрез кабел дълъг метър и половина, и се настани до централния илюминатор. Кутията съдържаше последователно свързани превключватели, разположени около малък кръгъл бутон. Тя представляваше командното табло на манипулатора — механична ръка, тежка близо два килограма, която висеше като недъгава от долната част на носа на „Сафо I“.

Мъркър натисна бутона, който задействаше механичната ръка. После пръстите му ловко заиграха по таблото, след като механизмът зажужа и ръката се изопна с цялата си дължина от два метра. Двайсет сантиметра не й достигаха, за да хване стърчащата от дъното фуния.

— Нужни са ми още трийсетина сантиметра напред — отбеляза Мъркър.

— Бъди готов — каза Джордино. — Придвижването може да промени положението ми.

Фунията като че ли премина с мъчителна бавност под клещите от неръждаема стомана на манипулатора. Мъркър внимателно отвори щипците над уширението на фунията, после натисна друг бутон и те се затвориха, но не навреме; подводният поток пое подводницата и я завъртя. Щипците се затвориха празни на не повече от два сантиметра над предмета.

— Тя се завърта наляво — извика Джордино. — Не мога да я удържа.

Пръстите на Мъркър бързо се задвижиха по таблото на кутията. Правеше втори опит да хване фунията в движение. Ако и сега не успееше, щеше да стане почти невъзможно да открие повторно местонахождението й при ограничената видимост. По челото му избиха капчици пот, ръцете му се напрегнаха.

Той изви механичната ръка, както бе неподвижна, и обърна клещите на шест градуса към десния борд, компенсирайки по този начин обратното въртене на „Сафо I“. Натисна отново бутона и клещите се спуснаха надолу, като почти едновременно с това движение се затвориха и щипките. Разширеният отвор на фунията бе между тях.

Мъркър успя.

Сега той задвижи ръката нагоре, изтегляйки внимателно фунията от вечното й жилище в тинята. Потта вече се стичаше в очите му, но мъжът ги държеше отворени. Не биваше да спира — едно погрешно движение и предметът щеше завинаги да изчезне на морското дъно.

След малко слизестата тиня охлаби прегръдката си и фунията, вече свободна, започна да се издига към илюминатора.

— Боже мой! — прошепна Удсън. — Това не е фуния.