Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Какво беше то?

— Каза, че французите поемали грижата за всичко и когато задачата бъде изпълнена, щели сме да живеем в Париж. — По лицето й отново се изписа замечтан израз. — После си тръгна. На възглавницата му намерих бележка, в която пишеше само „Обичам те, Ади“ и плик с пет хиляди долара в него.

— Имате ли представа откъде са били тези пари?

— Не. Тогава имахме в банката само триста долара.

— И повече не ви се обади, така ли?

— Напротив. — Тя подаде на Сийграм избеляла цветна пощенска картичка с изглед от Айфеловата кула. — Получих я месец по-късно.

Скъпа Ади, тук времето е дъждовно, а бирата ужасна. И аз, и момчетата сме добре. Не се безпокой. Както разбираш, не умрях от рискован опит. Знаеш кой.

Личеше, че почеркът е на силна ръка. Пощенското клеймо беше с дата 1 декември 1911 година, Париж.

— След седмица получих втора картичка. — Аделин и нея подаде на Сийграм. Тя изобразяваше „Сакре Кьор“, но пощенският печат беше от Хавър.

Скъпа Ади, отправяме се към Арктика. Известно време няма да получиш вест от мен. Горе главата! Французите се отнасят добре с нас. Вкусна храна, хубав кораб. Знаеш кой.

— Сигурна ли сте, че това е почеркът на Джейк? — попита Сийграм.

— Напълно. Пазя разни документи и стари писма от Джейк. Можете да ги сравните, ако искате.

— Няма нужда, Ади. — Тя се усмихна, като чу умалителното си име. — Получихте ли още вести от него?

Жената кимна.

— Това е третата и последна картичка. Джейк изглежда се е бил запасил с пощенски картички от Париж. Тази е с изглед от „Сент Шапел“, но е изпратена от Абърдийн, Шотландия, на 4 април 1912 година.

Скъпа Ади, тук е ужасно. Студът е неописуем. Не знаем дали ще оцелеем. Ако мога по някакъв начин да ти изпратя тези редове, знай, че за теб ще се погрижат. Бог да те благослови. Джейк.

Отстрани, с друг почерк, беше написано:

Уважаема госпожо Хобарт, Джейк загина при снежна буря. Ние го опяхме по християнски. Нашите съболезнования. В. Х.

Сийграм извади списъкът на мъжете, имената на които Донър му бе продиктувал по телефона от стария вестник.

— В. Х. трябва да е Върнън Хол.

— Да. Върн и Джейк бяха добри приятели.

— Какво стана после? Кой ви закле да запазите това в тайна?

— След около два месеца, мисля, че беше някъде в началото на юни, полковник Патмън или Патмор — не помня вече името му — дойде в къщата ни в Боулдър и ми каза, че в никакъв случай не бива да разкривам, че съм имала някакви известия от Джейк след случая с мината Литъл Ейнджъл.

— Обясни ли ви защо?

Тя поклати глава.

— Не, каза само, че било в интерес на правителството да си мълча, после ми подаде чек от десет хиляди долара и си тръгна.

Сийграм се отпусна в креслото си така, сякаш от гърба му се смъкна огромен товар. Струваше му се невероятно, че тази малка деветдесет и три годишна старица държи ключа към неизвестното скривалище на милиарди доларовата руда, но така беше. Той я погледна и се усмихна.

— Поканата ви за обяд взе да става все по-приемлива.

Тя му се усмихна в отговор, а в очите й проблеснаха игриви пламъчета.

— Джейк би казал: „По дяволите обяда, да му ударим първо по една бира!“.

Пурпурночервените лъчи на залеза все още багреха западния хоризонт, когато първият тътен от далечна гръмотевица предизвести приближаваща буря. Въздухът беше топъл и лекият ветрец от брега полъхваше приятно в лицето на Сийграм, който седеше на терасата на клуба „Балбоа Бей“ и отпиваше от поднесения след вечерята коняк.

Наближаваше осем — часът, в който светските жители на Нюпорт Бийч поемаха към нощния живот. Сийграм бе поплувал малко в басейна на клуба, после рано се навечеря. Сега седеше и се вслушваше в екота на задаващата се буря. Въздухът стана тежък и наситен с електричество, но не се забелязваха признаци на дъжд или вятър. Проблясъкът на мълнията, мимолетен като светкавица на фотоапарат озари увеселителните корабчета, които кръстосваха залива с мигащите си червени и зелени навигационни светлинки и с белия си цвят наподобяваха безшумно плъзгащи се по водата призраци. Нова мълния освети нощта и проряза зигзагообразно облачното небе. Сийграм видя, че тя удари някъде отвъд покривите на Балбоа и почти в същия миг оглушителен гръм отекна в тъпанчетата му като артилерийски огън.

Един по един хората край него припряно се прибраха в трапезарията и след малко Сийграм остана сам на терасата. Той продължи да седи, наслаждавайки се на фойерверките, които пускаше майката природа. Допи коняка си и се облегна назад в стола, в очакване на следващата светкавица. Тя не закъсня много и този път блясъкът й освети една фигура, изправена до масата му. В краткия миг на светлина Сийграм успя да зърне, че това е висок мъж с черна коса и груби черти на лицето, който го гледаше със студени, пронизващи очи. После непознатият се сля отново с тъмнината.