Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— В армията знаят ли?

— О, да! Много отдавна писах няколко пъти до Министерството на войната, за да ги уведомя за новото си семейно положение. Те обаче всеки път ми отговаряха любезно и уклончиво и продължиха да ми пращат чекове.

— Дори и след като се омъжихте повторно?

Аделин сви рамене.

— Ами аз съм най-обикновен човек, господин Сийграм. Защо да споря с правителството. Щом настояват да пращат парите, кой да иде да им каже, че са луди?

— Малко доходно споразумение.

— Не го отричам — кимна старицата, — особено като включите и десетте хиляди долара, които получих след смъртта на Джейк.

Сийграм се наклони напред и присви очи.

— Военните са ви платили обезщетение от десет хиляди долара? Това не е ли било прекомерно голяма сума за 1912 година?

— Не можете и на половината да сте по-изненадан от мен — отвърна тя. — Да, в ония времена тази сума си беше едно малко състояние.

— Дадоха ли ви някакво обяснение?

— Никакво. Още е пред очите ми този чек, вече толкова години. На него пишеше само „Вдовишко обезщетение“ и беше издаден на мое име. Нищо повече.

— Ако искате да почнем от самото начало.

— От запознанството ми с Джейк ли?

Сийграм кимна.

В продължение на няколко секунди тя остана загледана през него.

— Запознах се с Джейк през лютата зима на 1910 година в Лийдвил, Колорадо. Току-що бях навършила шестнайсет години. Баща ми трябваше да замине в командировка в минните находища, за да проучи евентуалното инвестиране в няколко участъка и тъй като беше малко преди Коледа и аз бях в училищна ваканция, след дълги молби той най-сетне склони да вземе майка и мен със себе си. Влакът тъкмо навлезе в гарата на Лийдвил, когато във високите райони на Колорадо се надигна най-силната от четирийсет години снежна буря. Бушува цели две седмици и повярвайте ми, беше нещо ужасно, като имате предвид, че Лийдвил се намира на височина над три хиляди метра над морското равнище.

— Трябва да е било голямо приключение за едно шестнайсетгодишно момиче.

— Така беше. Татко сновеше насам-натам във фоайето на хотела като вързан бик, майка ми само седеше и примираше от ужас, а за мен всичко беше прекрасно.

— Кога се появява Джейк?

— Един ден двете с майка ми се преборвахме с преспите на улицата, за да стигнем до отсрещния универсален магазин — истинско изпитание, ако ви шиба вятър със скорост осемдесет километра в час при температура двайсет градуса под нулата. Изведнъж незнайно откъде изникна този чудовищно огромен мъж, грабна майка ми и мен под мишници, пренесе ни през преспите и ни стовари пред входа на магазина — дързък колкото си иска.

— Това беше Джейк, така ли?

— Да — отвърна тя замечтано, — това беше Джейк.

— Как изглеждаше той?

— Беше огромен мъж, над метър и осемдесет, като бъчва в гръдния кош. Като юноша работил в мините в Уелс. Джейк можеше да бъде разпознат от километър сред тълпата. Беше единственият с ярко рижава коса и брада, който винаги се смееше.

— С рижава коса и брада?

— Да, и много се гордееше, че се отличава от другите.

— Всеки обича засмените хора.

Лицето й грейна в широка усмивка.

— Уверявам ви, това съвсем не беше любов от пръв поглед от моя страна. Той ми приличаше на голям, тромав мечок. Трудно можеше да мине за онзи тип мъж, който да завърти главата на едно младо момиче.

— Но вие се омъжихте за него.

Тя кимна.

— Той не престана да ме ухажва, докато траеше бурята и когато на четиринайсетия ден слънцето проби най-сетне облаците, аз приех предложението му. Мама и татко бяха стъписани, естествено, но Джейк успя да спечели и тях.

— Но бракът ви не е траял дълго, нали?

— Една година и повече не го видях.

— От деня, в който той и другите мъже са загинали в Литъл Ейнджъл. — Това бе изречено повече като факт, отколкото като въпрос.

— Да — замислено отвърна старицата. Тя отбягна погледа му и кимна сепната към кухнята. — Боже мой, време е да приготвя нещо за хапване. Сигурно умирате от глад, господин Сийграм.

Ала деловият израз по лицето на Сийграм изчезна и очите му светнаха от внезапно въодушевление.

— Но сте имали вести от него след злополуката в Литъл Ейнджъл, нали, госпожо Остин?

Тя като че ли се сгуши назад в креслото. По лицето й се изписа мрачно предчувствие.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Напротив, разбирате — тихо настоя той.

— Не… не, нещо бъркате.

— Защо се страхувате?

Ръцете й започнаха да треперят.

— Казах ви всичко.