Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Какво е това дружество?

— То е било и продължава да бъде за Франция онова, което е „Круп“ за Германия, „Мицубиши“ за Япония, „Анаконда“ за Съединените щати.

— Това „Сосиете…“, как го казахте там… каква роля играе в случая?

— Ами именно френските финансисти наеха Джошуа Хейс Брюстър за техен инженер и ръководител на проучвателните работи. Единствено те разполагаха с достатъчно средства, за да платят на девет души да изчезнат от лицето на земята.

— Но защо? С каква цел?

Янг безпомощно разпери ръце.

— Знам ли? — Той се наведе напред, очите му пламтяха. — Но съм сигурен, че каквато и да е била цената, чието и да е било влиянието, те пратиха чичо ми и осмината мъже извън страната, някъде вдън земя.

— Докато не бъдат открити телата им, кой, наистина, би могъл да каже, че не сте прав.

Янг го изгледа продължително.

— Любезен човек сте вие, господин Донър. Благодаря ви.

— За какво? За обяда, който беше за сметка на правителството?

— Задето не ми се присмяхте — тихо отвърна Янг.

Донър кимна, но нищо не каза. Мъжът на масата срещу него току-що попълни един мъничък детайл в разпокъсаната мозайка, отнасяща се до костите на червенобрадия в мината в планината Бедная. Нямаше нищо за присмиване, абсолютно нищо.

Сийграм отвърна на усмивката на стюардесата, с която тя изпращаше слизащите пътници от самолета на „Юнайтед“, тръгна надолу по стълбата и се приготви да измине пеша четиристотинте метра до изхода на международното летище на Лос Анджелис. Най-сетне стигна фоайето и за разлика от Донър, който бе взел под наем кола от гише №2, той предпочете да ползва услугите на гише №1 и подписа разписка за линкълн от „Херц“. Колата пое към булевард „Сенчъри“ и след няколко пресечки навлезе в платното на магистралата за Сан Диего. Беше безоблачен ден и дори смогът като никога се бе разсеял и разкриваше обгърнатата в мараня гледка към планината Сиера Мадре. Сийграм караше спокойно в дясната лента на магистралата със сто километра в час, докато автомобилният поток край него летеше с по сто и двайсет, сто и трийсет, отдавна безразличен към знака за ограничение на скоростта до осемдесет километра в час. Скоро подмина химическите рафинерии край Торънс и петролните сондажни кули зад тях и навлезе в необятната шир на Ориндж Каунти, където теренът изведнъж стана равнинен и отстъпи място на огромна, безкрайна шир от къщи.

След малко повече от час той стигна отбивката за Лежър Уърлд. Тук пейзажът беше истинска идилия — игрища за голф, плувни басейни, конюшни, грижливо поддържани тревни площи и паркови насаждения, загорели от слънцето възрастни хора на велосипеди.

Той спря пред портала, където униформеният пазач на преклонна възраст, след като се осведоми при кого отива, го упъти към Кале Арагън 261-В. Малката живописна къща близнак се гушеше кокетно върху склона на един хълм и гледаше към безукорно чист парк. Сийграм паркира линкълна до тротоара, прекоси малък вътрешен двор с розови храсти и натисна звънеца. Вратата се отвори и страховете му мигом се изпариха — Аделин Хобарт съвсем не изглеждаше изкуфяла.

— Господин Сийграм? — Гласът й беше тих и приветлив.

— Да. Госпожа Хобарт?

— Моля, заповядайте. — Тя подаде ръка и стисна неговата силно като мъж. — Господи! Повече от седемдесет години никой не ме е наричал така. Когато ми се обадихте по телефона във връзка с Джейк, толкова се изненадах, че за малко не забравих да си взема жеритола.

Аделин беше пълна жена, но носеше килограмите си със забележителна лекота. Очите й като че ли се смееха при всяко изречение, а лицето й излъчваше сърдечност и кротост. Тя олицетворяваше всеобщите представи за малка сладка бабка със снежнобяла коса.

— Не ми приличате на човек, който има нужда от жеритол — отбеляза Сийграм.

Старицата го потупа по ръката.

— Ако с това ми правите комплимент, приемам го. — Тя го покани с ръка да седне на едно от креслата в подредения с вкус хол. — Настанете се удобно. Ще останете ли за обяд?

— С удоволствие, стига да не ви притеснявам.

— Съвсем не. Бърт е на игрището за голф да събира топките, тъй че ще ми бъде приятно да ми правите компания.

— Бърт ли? — озадачен я погледна Сийграм.

— Съпругът ми.

— Но аз останах с впечатлението…

— Че все още съм вдовицата на Джейк Хобарт — довърши вместо него тя и се усмихна невинно. — Истината е там, че станах госпожа Бъртрам Остин преди шейсет и две години.