Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Има още, още много, госпожо Остин. — Той се пресегна и хвана ръцете й. — Защо се страхувате?

— Заклеха ме да не казвам нищо повече — прошепна старата жена.

— Бихте ли се изразили по-ясно?

— Вие — подхвана тя колебливо — сте в правителството, господин Сийграм, знаете какво значи да пазите тайна.

— Кой ви закле? Джейк ли? Той ли ви помоли да мълчите?

Тя поклати глава.

— Тогава кой?

— Моля ви, повярвайте ми, не мога да ви кажа… не мога да ви кажа нищо повече.

Сийграм стана от мястото си и я погледна. Тя като че ли изведнъж се бе състарила още повече, бръчките й се бяха врязали по-дълбоко в съсухрената й кожа. Седеше, сякаш се бе затворила в черупка. Само лека форма на шоково лечение можеше да я извади от нея.

— Мога ли да ползвам телефона, госпожо Остин?

— Да, разбира се. Най-близкият апарат е в кухнята.

Минаха седем минути, преди познатият глас да прозвучи в слушалката. Сийграм набързо обясни положението и изрази мнението си. После се обърна отново към гостната.

— Госпожо Остин, може ли да дойдете за момент?

Тя плахо се приближи до него.

Сийграм й подаде слушалката.

— Един човек иска да говори с вас.

Старата жена предпазливо пое слушалката от ръката му.

— Здравейте — едва чуто рече тя. — Тук е Аделин Остин.

За миг израз на смущение изпълни очите й, после бавно се преобрази в искрено изумление и така застина. Жената започна да кима, без да проронва дума, сякаш гласът от другата страна на линията стоеше до нея.

Най-после в края на разговора монолог, тя успя да изрече няколко думи:

— Да, сър… добре. Довиждане. — След това бавно постави слушалката обратно на мястото й и като замаяна от пълно недоумение попита: — Ама това… това наистина ли беше президентът на Съединените щати?

— Да, наистина. Можете сама да се уверите. Подайте междуградски разговор и поискайте да ви свържат с Белия дом. Когато ви се обадят, потърсете Грек Колинс, той е главният съветник на президента и именно той ме свърза с него.

— Представете си само, президентът ме помоли да му помогна! — изумена заклати глава старицата. — Не мога да повярвам, че е истина.

— Истина е, госпожо Остин. Уверявам ви, всяка информация, свързана с първия ви съпруг и странните обстоятелства около смъртта му, която можете да ни дадете, ще бъде от огромна полза за страната. Знам, че звучи банално, но…

— Кой може да противоречи на един президент? — Милата й усмивка отново се появи. Ръцете й спряха да треперят. Самообладанието й се възвърна, поне външно.

Сийграм я хвана за ръка и я поведе обратно към креслото в хола.

— И така, разкажете ми за взаимоотношенията между Джейк Хобарт и Джошуа Хейс Брюстър.

— Джейк беше специалист по взривяването, бомбаджия, един от най-способните в тази област. Той познаваше динамита така, както ковачът познава ковачницата си и понеже господин Брюстър държеше екипите му от рудокопачи да са от висока класа, той често наемаше Джейк да върши взривяването.

— Брюстър знаеше ли, че Джейк е женен?

— Чудно ми е, че ми задавате този въпрос. Ние с Джейк имахме малка къща в Боулдър, далеч от рудничарските лагери, защото Джейк не искаше да се знае, че има съпруга. Твърдеше, че ръководителят на мината нямало да наеме бомбаджия, който е женен.

— И естествено, Брюстър, не подозирайки семейното положение на Джейк, му е платил да взриви мината Литъл Ейнджъл.

— Знам какво писаха вестниците, господин Сийграм, само че на Джейк кракът му не е стъпвал в мината Литъл Ейнджъл, както и на останалите мъже.

Сийграм придърпа креслото си по-близо до нейното и коленете им почти се допряха.

— Значи злополуката е била заблуда — вметна той с пресипнал глас.

Тя го погледна.

— Нима… нима знаете това?

— Допускаме го, но нямаме доказателства.

— Ако искате доказателства, господин Сийграм, ще ви дам такива.

Старата жена стана от креслото, възпирайки с жест на ръката опита на Сийграм да й помогне, и изчезна в една друга стая. След малко се появи със стара кутия за обувки и започна да я отваря с известно благоговение.

— В навечерието на деня, в който трябваше да влезе в Литъл Ейнджъл, Джейк ме заведе в Денвър, където се отдадохме на лудо пилеене на пари. Купи ми скъпи дрехи и бижута, поръча шампанско в най-изискания ресторант в града. Прекарахме нашата последна нощ в младоженския апартамент на хотел „Браун Палас“. Знаете ли го?

— В момента мой приятел е отседнал там.

— На сутринта той ми каза да не вярвам на нищо от онова, което ще чуя или ще прочета във вестниците за смъртта му при злополука в мината и че той щял да замине за няколко месеца на работа някъде в Русия. Увери ме, че като се върнел, щели сме да бъдем толкова богати, колкото не сме допускали и в най-дръзките си мечти. Накрая спомена и още нещо, което изобщо не разбрах.