Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Военноморските сили ви благодарят за съдействието, професоре.

— Леонгородският институт е винаги на услугите на родината ни. — Брашов се изправи и направи стегнат поклон. — Ако това е всичко засега, капитане, аз си тръгвам.

— Още нещо има, професоре.

— Да?

— Не ми казахте дали геологът ви е открил следи от някакви минерали.

— Нищо ценно.

— Съвсем нищо ли?

— Дребни частици от елементите никел и цинк, плюс слаби радиоактивни показания на уран, торий и бизаний.

— Последните два не са ми известни.

— Торият може да се превърне в ядрено гориво, когато бъде атакуван с неутрони — поясни Брашов. — Той се използва също и при производството на различни магнезиеви сплави.

— А бизаният?

— За него се знае много малко. Той не е бил откриван в количества, достатъчни за провеждането на задълбочени опити. — Брашов изтръска лулата си в пепелника. — Единствено французите проявяват интерес към него от години насам.

Превлов го погледна изненадан.

— Французите ли?

— Да, те изразходват милиони франкове, за да изпращат геоложки експедиции по цял свят да го търсят. Доколкото знам, нито една от тях не се е увенчала с успех.

— В такъв случай те може би знаят нещо, което нашите учени не подозират.

Брашов сви рамене.

— Е, ние не сме водещи в света във всеки научен опит, капитане. Ако беше така, то не американците, а ние щяхме да караме автомобили по лунната повърхност.

— Още веднъж ви благодаря, професоре. Очаквам с нетърпение пълния ви доклад.

На четири пресечки от сградата на Министерството на военноморските сили лейтенант Павел Марганин отморяваше на една пейка в парка с книга с поезия в ръка. Беше обедно време и зелените площи бяха изпълнени с чиновници, които поглъщаха обяда си под стройните редици на дърветата. От време на време Марганин вдигаше поглед от книгата и го задържаше върху някое случайно минаващо покрай него хубаво момиче.

В дванайсет и половина дебел мъж с измачкан костюм седна в другия край на пейката и започна да разгъва хартията, в която беше увит сандвич от черен хляб и чаша доматена супа. После се обърна към Марганин и широко му се усмихна.

— Искате ли малко сандвич, моряко? — добродушно му предложи непознатият и потупа шкембето си. — И без това е за повече от двама. Жена ми непрекъснато гледа да ме тъпче, иска да съм дебел, та да не ме задяват девойчетата.

Марганин поклати глава в знак на отказ и продължи да чете.

Мъжът сви рамене и отхапа залък от хляба, след което започна енергично да дъвче. Това обаче беше привидно — устата му беше празна.

— Имаш ли нещо да ми казваш — смотолеви той, докато се правеше, че дъвче.

Марганин не отместваше поглед от книгата, само я повдигна малко, колкото да прикрие устните му.

— Превлов има връзка с жена с черна коса, подстригана късо, носи скъпи обувки с ниски токчета, голям номер, обича да пие ликьор „Шартрьоз“. Кара кола на американското посолство с регистрационен номер САЩ — едно, четири, шест.

— Сигурен ли си в тези данни?

— Не си падам по свободните съчинения — прошепна Марганин, обръщайки равнодушно следващата страница. — Съветвам те веднага да предприемеш действия по тия сведения. Те могат да се окажат разковничето, което търсим.

— До залез-слънце ще разбера всичко за тази жена. — Непознатият засърба шумно супата си. — Нещо друго?

— Необходими са ми данни за Сицилианския проект.

— Изобщо не съм чувал за него.

Марганин сложи книгата в скута си и затърка очите си, прикривайки с ръка устните си.

— Това е отбранителен проект, който има нещо общо с НЮМА.

— Онези могат да направят голям въпрос, че изтича информация за отбранителен проект.

— Кажи им да не се безпокоят. Ще се действа много предпазливо.

— Тогава след шест дни от днес в мъжката тоалетна на ресторант „Бородино“ в шест и половина следобед.

Марганин затвори книгата си и се протегна.

Непознатият сръбна още веднъж от супата си в знак на потвърждение и повече не обърна никакво внимание на Марганин, който стана и тръгна по посока на сградата на Съветските военноморски сили.

Секретарят на президента се усмихна любезно и стана от бюрото си. Беше висок, млад човек с живо, дружелюбно лице.

— Госпожа Сийграм, нали? Моля, заповядайте оттук.

Той поведе Дана към асансьора на Белия дом и я пропусна пред себе си да влезе в кабината. Тя придаде на лицето си израз на безразличие и загледа право напред. Ако секретарят знаеше или подозираше нещо, положително вече я разсъбличаше във въображението си. Дана му хвърли крадешком поглед — очите му неотклонно следяха мигащите лампички за етажите.