Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Злато и Сребро — продължи Пит — изпращали редовно доклади, свързани с изваждането на корабокруширалия параход по доста находчив начин. Използвали бръмчащо устройство с акумулаторно захранване, уред, който предава подводни звукови вълни, подобни на хидролокаторните. Трябваше да ги засека, когато операторът на хидролокатора улови предаванията, но тогава ги взех за звуци, причинени от свободно плаващи останки, които се удрят в „Титаник“ от дълбоководното течение. Изобщо не ми дойде наум, че някой може да изпраща кодирани съобщения. Никой не си направи труда да дешифрира тези произволни шумове. Никой, освен човека, който е седял със слушалки на хидротелефонния апарат на борда на „Михаил Курков“.

Пит замълча и огледа присъстващите в салона за хранене. Беше привлякъл вниманието на всички.

— Не подозирахме нищо, докато Хенри Мънк не избра лош момент, за да откликне на физиологическата си нужда. На връщане, докато вървял към задната част на „Сафо II“, той чул бръмчащия уред в действие и решил да го издири — хванал един от агентите на местопрестъплението. Вашият човек вероятно се е опитал да се измъкне с лъжа, но Хенри Мънк беше специалист по уредите. Той е разпознал уреда за свръзка още щом го е зърнал и веднага е разбрал играта. Неговото беше случаят с любопитната сврака. На Мънк е трябвало да му се запуши устата и му е била запушена с удар в основата на черепа с един от фотографските стативи на Удсън. Това поставило в неизгодно положение убиеца, затова той фраснал главата на Мънк в кожуха на генератора, за да изглежда като нещастен случай. Рибата обаче не захапала въдицата. Удсън се усъмнил, аз се усъмних и на всичкото отгоре доктор Бейли откри раната на врата на Мънк. Но тъй като нямаше начин да се докаже кой е убиецът, аз реших да се залъгвам с версията за нещастен случай, докато изровя достатъчно доказателства, за да насоча обвиняващ пръст. По-късно се върнах и претърсих подводницата. Открих един малко употребяван и много извит фотографски статив и бръмчащото устройство, които нашият дружелюбен шпионин до нас беше скрил с цялата си подигравка в личното шкафче на Мънк. Убеден, че щеше да е губене на време да ги дам за проверка на отпечатъците, като слезем на суша — не ми трябваше гръм от ясно небе, за да ме осветли, че си имам работа с професионалист — оставих статива и уреда там, където ги намерих. Използвах случая, че щеше да е само въпрос на време, преди агентът ви да се почувства самодоволен и да започне отново да се свързва с „Михаил Курков“. И зачаках.

— Изумителна история — обади се Превлов. — Но много несъществена. Невъзможно е да са се явили неопровержими доказателства.

Пит се усмихна загадъчно и продължи:

— Доказателството дойде по способа на отхвърлянето. Бях относително сигурен, че убиецът трябва да е един от тримата мъже на борда на подводницата, които по общото мнение са спели след смяната си. Тогава започнах да сменям графика на екипажа на „Сафо II“ през няколко дни така, че двама от тях да изпълняват задълженията си на повърхността, докато третият се гмурка под нея върху корабокруширалия лайнер. Когато нашият оператор на хидролокатора улови следващото предаване от бръмчащия уред, аз открих убиеца на Мънк.

— Кой е той, Пит? — попита мрачно Спенсър. — Ние сме общо десет. Кой от нас е?

Пит кръстоса за миг поглед с Превлов, после изведнъж се обърна и кимна към един от изтощените мъже, свит под лампите.

— Съжалявам, че единствените встъпителни фанфари, които мога да предложа, са обстрелванията на вълните в корпуса, но бъди търпелив към мен и въпреки това стани и се поклони, Дръмър. Това може да се окаже последното ти повикване на бис, преди да се изпечеш на електрическия стол.

— Бен Дръмър! — ахна Гън. — Не мога да повярвам. Той, който стои там пребит и целият в кръв заради убийството на Удсън!

— Местен колорит — отбеляза Пит. — Беше твърде рано да се вдигне завесата на самоличността му, поне докато не бъдем всички ние хвърлени в морето. Дотогава на Превлов щеше да му е нужен информатор, който да надуе свирката, в случай че на някого от нас му хрумне да превземе обратно кораба.

— Той ме измами — обади се Джордино. — Работеше по-неуморно от другите двама от смяната, за да поддържа „Титаник“ в плаващо положение.

— Наистина ли? — взе отново думата Пит. — Естествено, че даваше вид на работещ без дъх, дори успя да изкара пот на челото си и да се омърля, но ти какво видя да е свършил, откакто се качихме на борда?