Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Какво правим тук? — не издържах аз.

— Спазваме буквата на закона, кохай.

Някаква жена в строг костюм ни махна откъм рампата. Конър й отвърна със същото. Тя бързо изчезна в служебния вход. Той извади портфейла си и измъкна две двадесетачки.

— Едно от първите неща, които научих като детектив — поясни ми Конър, — бе, че трябва да се поддържат добри връзки с персонала на хотелите. Особено при многото ограничения, които напоследък бяха наложени върху дейността на полицията. Не можем да влезем в хотелска стая без заповед за обиск. Ако все пак го направим и намерим вътре веществени доказателства, те не важат пред съда, нали така?

— Да.

— Но на камериерките е разрешено да влизат по стаите. Както и на сервитьорите, и на майсторите по поддръжката.

— Ъхъ — кимнах.

— Затова имам свои хора в по-големите хотели — рече Конър, отвори вратата на колата и добави: — Няма да се бавя.

Тръгна към рампата. Аз зачаках, барабанейки с пръсти по волана. В съзнанието ми изплува стихът: „Мътиш ми мозъка и нервите ми късаш!“.

На входа се показа камериерка в униформа и двамата си размениха няколко думи. Колегата ми си водеше бележки. Момичето държеше в ръка нещо златисто. Конър не го докосна, само го погледна и кимна. Тя мушна предмета обратно в джоба си. Той й даде пари. Камериерката си отиде.

„Накрая от любов съвсем ще ме побъркаш!“

После се появи камериер, който носеше мъжки син костюм на закачалка. Конър му зададе някакъв въпрос и човекът си погледна часовника, преди да отговори. Моят колега се наведе и започна внимателно да изучава долния край на сакото. След това го разтвори и се вторачи в панталона.

Камериерът отнесе костюма и донесе друг. Този беше също син, но раиран. Конър повтори огледа. Явно намери нещо по сакото, защото извади найлоново пликче и внимателно изстърга нещото в него. Плати на камериера и се върна в колата.

— Сенатора Роу ли проверяваме?

— Не само него — отвърна Конър.

— Снощи от джоба на придружвача му се подадоха бели дамски гащи, а Черил бе с черни.

— Вярно е — съгласи се Конър, — но все пак открих нещо интересно.

— Какво прибра в пликчето?

Той извади от джоба си находката и я вдигна срещу светлината. През найлона видях малки влакънца.

— Мисля, че са от килим. Тъмен килим, като онзи в заседателната зала на Накамото. Ще ги дам за анализ в лабораторията. Но преди това трябва да решим една друга загадка. Пали колата!

— Къде отиваме?

— В Дарли-Хигинс, фирмата собственик на Майкро Кон.

Във фоайето един работник закачаше над бюрото на портиера голям надпис с едри позлатени букви: „ДАРЛИ-ХИГИНС — СЪВЪРШЕНСТВО В МЕНИДЖМЪНТА“. Други пък застилаха преддверието с тежък килим.

Показахме значките си и поискахме да разговаряме с шефа на фирмата, Артър Гримън.

Портиерът имаше южняшки акцент и високо самочувствие.

— Господин Гримън е зает. Имате ли уговорена среща с него? — попита той.

— Тук сме във връзка с продажбата на Майкро Кон.

— В такъв случай най-добре ще е да се обърнете към господин Ендърс, вицепрезидента, който завежда връзките с обществеността. Той дава изявления за Майкро Кон.

— Добре — съгласи се Конър.

Настанихме се на едно канапе във фоайето. Срещу нас седеше красива жена с впита пола и стискаше под мишница руло скици. Работниците продължаваха да чукат и да се суетят наоколо.

— Мислех, че фирмата има финансови проблеми, а те обновяват интериора — учудих се аз.

Конър вдигна рамене.

Портиерът, който явно бе и телефонист, прехвърляше обажданията.

— Дарли-Хигинс, добър ден. Един момент, моля… Дарли-Хигинс, бихте ли изчакали секунда, господин сенатор… Дарли-Хигинс…

Взех от масичката някаква брошура. Оказа се, че това е годишният отчет на холдинговата група Дарли-Хигинс, която има свои клонове в Атланта, Далас, Сиатъл, Сан Франсиско и Лос Анджелис. От първата страница ми се усмихваше Артър Гримън, щастлив и самодоволен. В брошурата бяха поместени и негови размишления, озаглавени: „Стремеж към съвършенство“.

— Господин Ендърс ще дойде след минута — уведоми ни портиерът.

— Благодаря ви — отговори Конър.

Миг след това от горния етаж слязоха двама мъже в костюми. Жената със скиците стана и се отправи към тях.

— Добър ден, господин Гримън.

— Здравей, Бевърли — отвърна й по-възрастният. — Сега ще ти отделя минутка.

Конър също се изправи. Портиерът взе да обяснява:

— Господин Гримън, тези господа…

— Един момент — прекъсна го президентът и се обърна към съпровождащия го мъж, който изглеждаше около тридесетте. — На всяка цена предай на Роджър нашите условия.