Майкъл Крайтън - Въздушна клопка

Емили Дженсън въздъхна с облекчение. Дългият полет беше към края си. Лъчите на утринното слънце нахлуваха през илюминаторите. Настанена удобно в скута ѝ малката Сара се намръщи от необичайно силната светлина, шумно изсмука остатъка от шишето си и го блъсна настрана с миниатюрните си ръчички.

— Хубаво беше, нали? — усмихна се Емили. — Добре, а сега хоп нагоре!…

Качи пеленачето на рамото си и започна да го потупва по гърба. То звучно се уригна, телцето му се отпусна.

В съседното кресло Тим Дженсън се прозя и разтърка очи. Заспа веднага след излитането от Хонконг и не се събуди нито веднъж през нощта. Емили не можеше да спи в самолети, беше прекалено нервна.

— Добро утро — промърмори Тим и погледна часовника си. — Още само два часа, скъпа. Някакви признаци за скорошна закуска?

— Още не — поклати глава Емили. Бяха си взели билети за този чартърен полет на „Транс Пасифик Еърлайнс“, защото бяха по-евтини. Спестените пари щяха да им бъдат добре дошли при настаняването в университета на Колорадо, където Тим беше получил място на асистент. Полетът беше общо взето приятен — местата им се намираха в предната част. Но стюардесите бяха малко неорганизирани, храната се поднасяше в неподходящо време. Емили отказа вечерята, тъй като Тим вече спеше, а тя нямаше как да се храни със Сара в ръцете си.

Дори и в този момент поведението на екипажа ѝ се струваше странно. По време на полета вратата към пилотската кабина остана отворена. Емили знаеше, че азиатските екипажи често го правят, но все пак това ѝ се струваше прекалено неофициално, прекалено свободно. Пилотите цяла нощ се разхождаха из салоните и бъбреха със стюардесите. Дори в момента един от тях се беше насочил към опашката.

В това нямаше нищо лошо, разбира се. Тези хора имаха нужда от раздвижване, особено пък след една дълга безсънна нощ… Емили не се притесняваше от факта, че екипажът е китайски. След една година в тази страна тя изпитваше дълбоко уважение към ефикасността на китайците, към вниманието, което отделят на дребните неща. Въпреки всичко, това пътуване я правеше малко нервна.

Отново положи Сара в скута си. Бебето се втренчи в Тим и личицето му светна.

— Хей, това не бива да го пропускам! — рече той. Ръцете му се заровиха в сака под седалката и миг по-късно в тях се появи видеокамера. Сложи я на рамото си, свободната му ръка се размаха: — Сара… Я се усмихни на татко… Сара…

Сара се усмихна и издаде гъргорещ звук.

— Как се чувстваш на път за Америка, Сара? Готова ли си да видиш родното място на мама и татко?

Сара отново изгука и размаха ръчички.

— Сигурно всичко в Америка ще ѝ се стори странно — каза Емили. Дъщеря им се беше родила преди седем месеца в Юнан, където Тим беше на специализация по китайска медицина.

Обективът на камерата се насочи към Емили.

— А ти, мамичко? — попита Тим. — Радваш ли се, че се прибираш у дома?

— Моля те, Тим, недей — въздъхна Емили. След дългия полет беше сигурна, че изглежда ужасно.

— Хайде, Ем. Кажи какво мислиш…

Тя мислеше, че е време да среши косата си. И да се изпишка.

— Добре — кимна Емили. — През цялото време си мисля за един хубав чийзбъргър… Месеци наред го сънувам.

— С лютив бобен сос по китайски?

— Не, за Бога! Казах чийзбъргър! С лук, домати и зеле, полят с майонеза… Майонеза ! И малко френска горчица отгоре…

Тим се усмихна и отново насочи обектива към дъщеря си:

— И ти ли искаш чийзбъргър, Сара?

Сара дръпна крачето си нагоре, налапа миниатюрните пръстчета и гордо го изгледа.