Майкъл Крайтън: Микро

Този роман е художествена измислица. Героите, събитията и диалозите са продукт на въображението на автора и не следва да се възприемат като реални. Всяка прилика с реални личности, живи или мъртви, е напълно случайна.

През 2008 г. прочутият естествоизпитател Дейвид Атънбъро изрази загрижеността си, че днес учениците не могат да различат най-разпространените в природата растения и насекоми, докато предишните поколения ги разпознават без никакво колебание. Оказва се, че съвременните деца са лишени от досега с природата и от играта в естествена среда. За виновници се сочат множество фактори — градският живот, загубата на откритото пространство, компютрите и интернет, тежките домашни работи. Крайният резултат обаче е, че децата вече нямат контакт с природата и не я опознават пряко. Има доза ирония в това, че подобно нещо се случва във време, когато Западният свят говори с все по-голяма загриженост за околната среда и дори предлага мащабни и амбициозни стъпки за опазването й.

Обучаването на децата в природосъобразно мислене беше основна тема на зеленото движение и съответно младото поколение беше учено да защитава нещо, за което няма никаква представа. Не остана незабелязан фактът, че точно същата формула в миналото доведе до деградацията на околната среда, предизвикана с най-добри намерения; чудесни примери за това са разсипването на националните паркове и американската политика за предотвратяване на горски пожари. Подобни подходи никога нямаше да се предприемат, ако хората наистина разбираха онова, което се опитваха да защитят.

Проблемът бе, че хората си мислеха, че разбират. Може да се каже, че новото поколение ще бъде още по-уверено в това. Ако не друго, училището учи, че съществува отговор на всеки въпрос; едва в реалния свят младите хора откриват, че много аспекти на живота са несигурни, загадъчни и дори непознаваеми. Ако имате възможност да играете сред природата, ако гледате как пчелата опрашва цветчето, ако по пръстите ви е останал прашец от крилата на пеперуда, ако наблюдавате как гъсеницата плете какавидата си, у вас остава усещане за мистерия и несигурност. Колкото повече наблюдаваме, толкова по-загадъчна става природата и толкова повече осъзнаваме колко малко знаем. Наред с красотата й можем да се докоснем до нейната плодовитост, разточителство, агресивност, безпощадност, паразитизъм и насилие. А тези нейни качества не са описани добре в учебниците.

Може би най-важният урок, който може да се научи при пряко наблюдение, е, че природата с всичките й взаимосвързани елементи представлява сложна система и че ние не сме в състояние да я разберем и да предскажем поведението й. Заблуждение е да се държим така, сякаш можем да го направим — по същия начин, по който е заблуда да смятаме, че можем да предскажем и друга сложна система, като котировките на акциите на борсата. Ако някой твърди, че може да предскаже каква ще бъде цената на някоя акция през следващите дни, ние знаем, че този човек е или шегаджия, или шарлатанин. Но ако някой еколог прави подобни твърдения относно околната среда или дадена екосистема, ние все още не сме се научили да гледаме на него като на лъжепророк или глупак.

Човешките същества си взаимодействат много успешно със сложни системи. Правим го непрекъснато, но като боравим с тях, а не като твърдим, че ги разбираме. Боравещите общуват със системата — те правят нещо, следят за реакция и след това правят нещо друго с намерението да постигнат някакъв желан резултат. Налице е безкрайно повтарящо се взаимодействие, което показва, че не знаем със сигурност как ще постъпи системата — налага се да изчакаме и да видим. Може да имаме предчувствието, че знаем какво ще се случи. В много случаи може да се окажем прави. Но никога не сме сигурни.

В общуването си с природата ние сме лишени от сигурност. И това винаги ще си остане така.

Как младите хора биха могли да познаят природата? В идеалния случай като прекарат известно време в някоя екваториална джунгла — онези огромни, непривични, тревожещи и прекрасни среди, които така бързо ни лишават от всякакви предварителни нагласи.