Майкъл Крайтън - Микро

Отпра ивица от кърпата и уви ръката си. Усети болка в крака, погледна надолу и видя, че панталоните му са разрязани до средата на бедрото, което също кървеше.

Вече не мислеше. Обърна се и побягна.

Тръгна със залитане по коридора към външната врата, като влачеше ранения си крак. Много добре си даваше сметка, че оставя предостатъчно следи, по които да го идентифицират, но изобщо не го беше грижа. Искаше само да се махне от това място.

Малко преди един след полунощ спря пред кантората на Фонг. Лампите на втория етаж още светеха. С мъка се закатери по задното стълбище. Беше слаб от загубата на кръв, но иначе беше добре. Отвори вратата, без да си прави труда да почука.

При Фонг имаше човек, когото Родригес не беше виждал — китаец под трийсетте, облечен с черен костюм и с цигара в ръка. Фонг се обърна.

— Какво е станало, по дяволите? Изглеждаш ужасно. — Стана, заключи вратата и се върна при Родригес. — Да не си се бил?

Родригес се облегна тежко на бюрото. Още кървеше. Китаецът с черния костюм се поотдръпна, без да каже нищо.

— Не, не съм.

— Тогава какво се случи?

— Не знам. Просто се случи.

— Какви ги говориш? — ядосано попита Фонг. — Нищо не ти се разбира, човече. Какво стана?

Китайчето се изкашля. Родригес погледна към него и видя червена дъга под брадичката му. По бялата риза потече кръв. Хлапето ги изгледа шокирано, хвана се за гърлото и между пръстите му потече кръв. После се строполи по гръб на пода.

— Майка му стара! — промълви Уили Фонг и се втурна към китаеца, чиито пети барабаняха в спазъм по пода. — Ти ли направи това?

— Не — отвърна Родригес. — Точно това имах предвид.

— Ама че каша! — възкликна Фонг. — Трябваше ли да ми докарваш това в офиса? Замисли ли се изобщо? Защото потулването му…

Кръв пръсна по лявата страна на лицето на адвоката. Прерязаната артерия на врата му бълваше червената течност на тласъци. Фонг притисна с ръка раната, но кръвта продължаваше да блика между пръстите му.

— Майка му стара — отново промълви той, отпусна се в стола си и зяпна невярващо Родригес. — Какво е това?

— Не знам, по дяволите!

Знаеше какво предстои. Оставаше само да чака. Почти не усети разрязването на тила си, но замайването настъпи бързо и той падна. Лежеше на една страна, в лепкава локва от собствената си кръв, и се взираше в бюрото на Фонг. В обувките на Фонг под бюрото. Копелето така и не ми плати, помисли си той. После мракът го погълна.

ТРИ ЖЕРТВИ НА СТРАННО ГРУПОВО САМОУБИЙСТВО. Гръмкото заглавие заемаше цялата първа страница на „Хонолулу Стар-Адвъртайзър“. Лейтенант Дан Уатанаби метна вестника на бюрото си и погледна към шефа си, Марти Калама.

— Звънят ми — каза Калама. Носеше очила с телени рамки и мигаше често. Приличаше повече на учител, отколкото на ченге. Той обаче беше акамаи и знаеше какво прави. — Чувам, че има проблеми, Дан.

— Със самоубийството ли? — Уатанаби кимна. — Големи проблеми, и още как. Абсолютно необяснимо, ако питаш мен.

— Откъде са научили вестниците?

— Откъдето научават всичко останало — отвърна Уатанаби. — Измислят си.

— Разказвай — подкани го Калама.

Уатанаби нямаше нужда да прави справка с бележките си. Сцената си оставаше жива в ума му, макар да бяха минали няколко дни.

— Уили Фонг имаше кантора на втория етаж в една от онези малки сгради на Пуухуи Лейн, недалеч от улица „Лилихи“, северно от магистралата. Дървена постройка, мизерна работа. Уили държеше четири стаи. Беше на шейсет, може би го познаваш. Защитаваше пияни шофьори и се занимаваше с други дребни дела. Винаги е бил чист. Хора от сградата се оплакаха от неприятната миризма от кантората. Отидохме на място и открихме три трупа. Според медицинската експертиза са мъртви от два-три дни, не може да се направи по-точна преценка. Климатичната инсталация беше изключена, така че вонеше здравата. И тримата са умрели от рани с нож. Уили беше с прерязана сънна артерия, умрял е в креслото си. В отсрещния край на стаята имаше млад китаец, все още неидентифициран, възможно е да е американски гражданин. Прерязано гърло и прекъснати югуларни вени, кръвта му е изтекла бързо. Третата жертва е онзи португалец с фотоапарата, Родригес.

— Който снимаше кръшкащи със секретарките си мъже ли?

— Същият. И все си отнасяше боя. Както и да е, той също беше там и имаше разрези по цялото тяло — по лицето, по челото, на ръката, по краката, отзад на врата. Не бях виждал подобно нещо.

— Пробни разрези?

Уатанаби поклати глава.