Майкъл Крайтън - Микро

— Не нося — съгласи се Питър. — Станах доста уверен…

— Когато работех на терен, трябваше да нося ръкавици — прекъсна го Рик. Никога не пропускаше възможността да напомни на останалите в лабораторията, че наистина е работил на терен. Докарваше го така, сякаш бе прекарал години по някой затънтен приток на Амазонка, докато всъщност четири месеца бе правил проучвания в един национален парк на Коста Рика. — Един носач от експедицията не носеше ръкавици и веднъж се наведе да отмести камък. Бам! Някаква tercopelo заби зъбите си в него. Амазонска пепелянка, два метра дълга. Наложи се да ампутират ръката му. Изкара късмет, че оживя.

— Аха — отвърна Питър с надеждата, че Рик ще продължи по пътя си. Харесваше го, но той имаше навика да наставлява всекиго.

Човекът в лабораторията, който наистина не понасяше Рик Хътър, бе Керън Кинг — висока млада жена с тъмна коса и ъгловати рамене. Тя изучаваше паяжините и отровата на паяците. Беше чула историята на Рик за змийското ухапване и не се сдържа. Работеше на една от масите и подхвърли през рамо:

— Рик, бяхте отседнали в туристическа хижа в Коста Рика Забрави ли?

— Глупости. Бяхме на къмпинг в джунглата…

— За цели две нощи — прекъсна го Керън. — Докато комарите не ви пропъдиха обратно в хижата.

Рик я изгледа кръвнишки. Лицето му почервеня и той отвори уста да каже нещо, но не го направи. Защото не можеше да отговори. Вярно беше — комарите там бяха същински ад. Беше се уплашил да не пипне малария или тропическа треска, затова се върна в хижата.

Вместо да се разправя с Керън Кинг, той предпочете да се обърне към Питър.

— Между другото, чух да се говори, че брат ти щял да пристигне днес. Нали той натрупа състояние с някаква новоизлюпена фирма?

— Така твърди.

— Е, парите не са всичко. Аз лично никога не бих работил за частния сектор. Това е интелектуална пустиня. Най-добрите умове остават в университетите, за да не им се налага да проституират.

Питър нямаше намерение да спори с Рик, който имаше твърдо и категорично мнение по всеки въпрос. Намеси се обаче ентомоложката Ерика Мол, която неотдавна бе пристигнала от Мюнхен.

— Аз пък мисля, че си като кон с капаци. Не бих имала нищо против да работя за частна компания.

Хътър вдигна ръце.

— Виждаш ли? Чиста проба проституция.

Ерика беше преспала с няколко души от биологическия факултет и като че ли не й пукаше кой знае за това. Показа му среден пръст и каза:

— Повърти се на това, Рик.

— Виждам, че си овладяла и местния жаргон. Наред с другите неща — отбеляза Рик.

— Нямаш си представа за другите неща — отвърна тя. — Няма и да ги получиш. — Ерика се обърна към Питър. — Както и да е, не виждам нищо лошо в частния сектор.

— Всъщност за каква точно компания става въпрос? — тихо попита някой. Питър се обърна и видя Амар Сингх, експерта по растителни хормони в лабораторията. Амар беше известен с практичното си мислене. — В смисъл, с какво се занимава, че е толкова преуспяваща? При това става въпрос за биологична компания, нали? А брат ти не беше ли физик? Как се получава?

Точно в този момент Джени Лин извика от другия край на лабораторията:

— Еха, вижте това! — Беше се вторачила през прозореца надолу към улицата. Отвън се чуваше ръмженето на мощни двигатели. — Питър, гледай. Това ли е брат ти?

Всички в лабораторията се скупчиха при прозорците.

Питър видя брат си Ерик на улицата — ухилен като хлапе и махащ нагоре. Стоеше до яркожълто ферари, прегърнал през рамо красива блондинка. Зад тях имаше второ ферари, лъскаво и черно като въглен.

— Две ферарита! — обади се някой. — Това са половин милион долара на асфалта.

Ръмженето на двигателите отекваше в научните лаборатории по Дивинити Авеню.

От черната кола слезе мъж. Имаше стегната фигура и явно си падаше по скъпите дрехи, макар да изглеждаше нарочно небрежно.

— Това е Вин Дрейк — промълви Керън Кинг, вперила очи през прозореца.

— Откъде знаеш? — попита стоящият до нея Рик Хътър.

— Ти пък да не би да не знаеш? — отвърна Керън. — Винсент Дрейк е може би най-успелият бизнесмен в Бостън.

— Ако питате мен, това е падение — заяви Рик. — И коли като тези трябваше да бъдат забранени още преди години.

Никой не му обръщаше внимание. Всички се втурнаха към стълбите и забързаха надолу.

— Какво толкова има? — недоумяваше Рик.

— Не си ли чул? — попита Амар, докато го подминаваше забързано. — Дошли са да наемат.

— Да наемат? Кого да наемат?