Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Великата пирамида на Хеопс изпълваше хоризонта. Беше гигантска. Огромната маса жълто-кафяв камък се простираше надлъж и на шир и смайваше въображението. Харлод Барнаби стоеше в подножието й, в широката сянка на пирамидата, и говореше с екскурзовод.

- Искам да се кача.

Драгоманът го погледна уморено, после сви рамене.

- Окей, шефе - каза. - Аз заведе.

- Добре.

Барнаби плъзна поглед нагоре по фасадата. Отдалеч пирамидата изглеждаше полегата. Отблизо му се струваше почти отвесна. От горе слизаха група туристи. Бяха като песъчинки, едва се виждаха от мястото, където стоеше той.

- Сам ли си? - попита драгоманът. Беше нисък, много мургав, с торбести панталони, сандали и нелепо черно сако, на което беше забодена медната значка с разрешителното му.

- Да - каза Барнаби - Сам съм.

- Окей, шефе. Тръгваме. Прави като мен, нали? Краката като моите, ръцете като моите. Аз показва. - Той тръгна, Барнаби вървеше плътно след него. Би предпочел да се качи сам, но полицията изискваше водач. И когато тръгнаха нагоре, той разбра защо. Блоковете бяха огромни, три или четири стъпки високи и понякога по шест стъпки дълги. На много места между нивата имаше первази, широки само трийсетина сантиметра, и пътеката беше коварно изтъркана от потока безбройни туристи преди него.

Изкачването беше тежка работа, водачът налагаше бързо темпо. Той умело драпаше по високите над метър камъни, но Барнаби беше предпазлив. Земята беше твърде далече. Такситата и камилите бяха миниатюрни. Изкачваха се по югоизточния ръб и той скоро откри, че вижда цяло Кайро, на петнайсет мили от там. Макар че на земята беше горещо като в пещ, тук вятърът духаше силно и издуваше дрехите му.

Водачът спря, за да го изчака.

Барнаби се движеше внимателно, защото ръцете му бяха покрити с фин сух пясък и той не вярваше в захвата си. Издърпваше се нагоре блок след блок, докато настигна водача.

- Окей, шефе?

- Да - каза Барнаби задъхано. Бяха преполовили пътя, пустинята, Нил и Кайро се простираха пред тях. Той не виждаше другите пирамиди в Гиза нито Сфинкса- голямата пирамида ги скриваше от погледа му.

- Хубаво, а?

Барнаби кимна. Много внимаваше да не поглежда надолу. Болезнено осъзнаваше, че са застанали на тесен перваз, широк не повече от шейсет сантиметра.

- Да вървим.

- Добре, шефе.

Заизкачваха се.

Сега наистина се започна - вятърът свиреше в ушите и навяваше пясък в очите му. Той видя имена на туристи, издълбани в огромните камъни - помъчи се да ги прочете, за да забрави за височината. Пътят стана още по-стръмен и веднъж се наложи водачът да спре, защото изгуби маршрута. Барнаби усети, че се поти.

Прокле се за лудостта си и спря, за да изтрие ръце в панталоните си - една по една, без да се пуска от камъка. И все пак знаеше, че трябва да се качи на върха на голямата пирамида. Никога не би си простил, ако беше дошъл в Египет и не беше опитал.

Съвсем ненадейно се озоваха на върха. Барнаби, който се беше примирил, че ще се катерят вечно, се стресна, когато видя равното място, широко около три квадратни метра. Водачът се наведе и му помогна да се издърпа на последния блок.

Той се изправи на върха на пирамидата на Хеопс или Куфу. Усети, че краката му треперят от облекчение и вълнение и бързо седна, за да се наслади на гледката. Пред очите му се простираше цяло Кайро в началото на зелената делта на Нил. Виждаха се радиокулата, джамиите и цитаделата. На юг, отсам реката, се ширваха разпръснатите поля на пирамидите в Сахара и Дашур. А зад него - той се обърна, за да ги погледне - бяха двете малки пирамиди в Гиза, гробниците на Хефрен и Менкур.

Той си спомни как стоеше на върха на Слънчевата пирамида в Теотиуакан до Мексико Сити и гледаше към по-малката Лунна пирамида отсреща. Чувството беше подобно, но тук беше по-особено. Египет насищаше гледката с натрапчиво усещане за мистерия и поличба. Той бръкна в джоба си за цигара и се замисли за проблема си.

За първи път в живота си Харолд Барнаби, на 41 години, доцент по археология в Чикагския университет, обмисляше непочтена постъпка с големи размери.

Барнаби беше египтолог и йероглифите бяха тясната му специалност. Беше умел лингвист, талант, който си личеше още от детството му. Интересът му към езика, неразгадаемите писания и сложните граматики го беше отвел в колежа да изучава езиците на Близкия изток - езици както живи, така и мъртви. По чиста случайност, заради подигравка от негов колега студент, се беше запалил по египетските йероглифи. Сега можеше да чете знаците почти толкова бързо, колкото четеше на английски.