Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Казвам се Робърт Пиърс.

- Харолд Барнаби. Приятно ми е. - Не протегна ръка. Изглеждаше още по-нервен отпреди.

- Какво ви води в Египет през септември, господин Барнаби?

- Делото на живота ми - каза той с досада. - Аз съм египтолог. А вие?

- Журналист съм. Пратиха ме да интервюирам инженера, който отговаря за италианската строителна фирма, която мести Абу Симбел.

Барнаби кимна. За египтолог беше странно безразличен.

- Отдавна ли сте тук?

- От четири дни.

- Видяхте ли пирамидите?

- Не.

- Не ви виня. Господи! - Той избърса врата си с носна кърпа.

- На разкопки ли сте тук? - попита Пиърс.

- Не. Превеждам. Чета тези работи, сещате ли се?

- Йероглифите ли?

- Аха. - Той гаврътна питието си. - Мой ред е. Какво пиете?

- Джин с тоник. - Пиърс беше заинтригуван от този мъж. Жестовете му бяха така отсечени, така раздразнителни - сто процента бе намислил нещо.

Барнаби махна на нубиеца, после погледна Пиърс.

- Срещали ли сме се преди?

- Мисля, че не - каза Пиърс.

- Изглеждате ми познат.

- Пътувам много по различни задачи.

Барнаби поклати глава и запали цигара. После каза:

- Корея?

- Само през войната.

Барнаби се замисли, хапейки устна. Когато питието му дойде, той започна да върти чашата в ръцете, загледан в нея.

- Пионгянг?

- Да - стреснато каза Пиърс. - Рота В.

- Бяхте капитан - каза Барнаби.

- Да - каза Пиърс. - А вие...

- И аз бях капитан. Кулминацията на живота ми. -Той се изсмя напрегнато.

- Май не ви помня - каза Пиърс. - Не помня много от Пионгянг. Бях там само една седмица.

- На път за дома - каза Барнаби.

- Точно така. - И силно упоен, понеже болката от разтрошените кости в лявата му ръка беше жестока.

- Имам добра памет - каза Барнаби. Отпи от питието си. - Оттогава ли сте писател?

- Да. - Странен тип. Направо подскачаше от някакво вътрешно вълнение.

- И пътувате много?

- Да. През последните десет години пътувам постоянно из Европа.

- Познавате ли много хора?

Пиърс вдигна рамене.

- Сигурно животът ви е интересен - каза Барнаби, довършвайки третото си питие. Имаше странния маниер да започва бавно, а после да пие все по-бързо.

- Познавате ли богати хора?

- Някои. - Пиърс повика бармана, който донесе още две питиета. Пиърс вече имаше три джина с тоник пред себе си. Два бяха недокоснати.

- Говоря за наистина богати. Ужасно, нечовешки богати.

- Да, мисля, че може да се каже. Да.

- Ясно. - Барнаби попи чело с кърпичката си и няколко минути не проговори. После вдигна чашата. -Наздраве.

Пиърс послушно пи.

- Наздраве.

- Дълго ли ще бъдете в Кайро?

- Не, заминавам довечера.

- Друга задача?

- Ще ми се да беше така. Всъщност отивам в Атина, за да съм близо до вода. Може да прекарам няколко дни на Крит, докато излезе нещо. Разбрах, че след това може да ме изпратят в Бон.

- Довечера ли тръгвате?

- Да.

Барнаби остави празната си чаша.

- Точно време за по още едно - каза. Барманът приготви по едно последно. Пиърс успя да допие своя джин с тоник, така че пред него останаха само три нови питиета.

Барнаби беше муден, почервенял и се потеше обилно. Погледна питиетата на Пиърс.

- Хайде, до дъно - каза. - Скоро трябва да изчезвам.

Гаврътна питието си и остави чашата. После започна смутено да се върти на стола си.

- Е - каза той, — беше ми приятно. - Изправи се доста нестабилно и се усмихна. - Много приятно.

Тръгна към вратата, после спря и се обърна.

- Вие бяхте доста важна клечка навремето, нали? Сребърен кръст, ако се не лъжа.

Пиърс кимна. Барнаби се усмихна отново и излезе, залитайки. Пиърс се обърна пак към трите джина с тоник, подредени в права линия пред него. Взе първия и бавно отпи.

Странен тип.

Пиърс опакова пишещата си машина, заключи куфара и отиде до прозореца. Погледна към Нил, широка, мътна река под жълтеещото следобедно слънце. По течението леко се носеше малка платноходка. Видя трафика по моста Касър ал-Нил. Точно под него беше широката улица „Масперо“, кръстена на известния директор на Музея в Кайро. Беше булевард с три платна, на лекия вятър се вееха знамена.

Малки черно-бели таксита фиат се щураха нагоре-надолу, криволичеха, бибипкаха.

Пиърс гледаше, не мислеше за нищо. Мразеше да бездейства, мразеше пасивността и беше прекарал последните дванайсет години от живота си в пътуване по света от една задача към друга, от един краен срок към друг.

Ужасяваше се от редките периоди като този - миговете между историите. Нямаше нищо общо с парите, имаше предостатъчно. Просто времето за него спираше.