Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Напоследък ставаше все по-лошо. Когато не работеше, магията на професията му, вълнението от пътуването и жените се стопяваха пред очите му и зад тях той не откриваше нищо. Нищо освен един отегчен, изморен мъж в хотелска стая, който живее с куфара си.

Въздъхна. Италианският инженер Манини — ето това беше зает човек, изцяло погълнат от работата си, напълно удовлетворен от нея. Проектът, който току-що беше завършил, беше направо невероятен - да вдигне целия монумент в Абу Симбел и да го премести на друго място на две хиляди метра по-високо, далеч от езерото, което щеше да се образува от язовира Асуан. Гигантските статуи, изваяни от ронлив варовик, бяха нарязани на парчета и сглобени отново. Проектът беше отнел почти десет години и струваше трийсет и шест милиона долара.

Той седна на леглото, забравяйки за Манини, и се запита дали ще успее да заспи. Най-лесното нещо щеше да е да подремне, преди да отиде на летището.

Щом легна, телефонът иззвъня.

Той вдигна слушалката.

- Да?

- Господин Пиърс?

- На телефона.

- Харолд Барнаби е.

- Да, господин Барнаби.

- Надявам се, че не прекъсвам нещо - бързо каза Барнаби.

- Не, само си почивах.

- О, Боже, - възкликна той и замълча. - Исках да говоря с вас.

Пиърс се засмя.

- Ами говорете.

- Въпросът е личен - каза Барнаби, снишавайки глас.

- Тогава заповядайте да го обсъдим в стаята ми в хотела.

Много дълга пауза, след което:

- Защо вие не дойдете тук?

Пиърс сви рамене.

- Къде сте?

-"Гришъм Хаус". Улица „Сюлейман паша“.

- Добре. След малко съм при вас.

Остави слушалката на място и се замисли за миг. Сигурно щеше да слуша тъжната история за неволите на някоя неомъжена леля на Барнаби. Трябваше му питие. Слезе в бара и каза на нубиеца:

- Ще ми продадете ли бутилка скоч?

- Забранено е - каза барманът.

Пиърс плъзна по бара банкнота от петстотин пиастри. Нубиецът я погледна и му опакова бутилката.

„Гришъм Хаус“ беше малък пансион, който заемаше горните два етажа на офис сграда от лявата страна на „Сюлейман паша“. Пазеше смътно британска колониална атмосфера с тъмна дървена ламперия, огромни вани, избелели акварели на замъка Уиндзор и катедралата в Ели по стените, и тук-таме чудати надписи. Един цитат в рамка с напукана позлата гласеше: „Моля разберете, в този дом няма потиснатост и възможността за поражение НЕ ни интересува. Тя НЕ съществува - Кралица Виктория.“

Коридорите миришеха на керосин, използван, за да не се вдига прахта. Нисичък човек с фес упъти Пиърс към стаята на Барнаби. Пиърс влезе и се разкашля. Едва се дишаше от застоял цигарен дим. Барнаби седеше на леглото с ръце на коленете.

- Много мило, че дойдохте.

- Няма нищо.

Мивка в ъгъла, с чаши. Пиърс отвори бутилката и наля две чисти питиета.

- Какво ви тревожи?

- Имам проблем - каза Барнаби, отпи и потръпна. -Топъл скоч! Господи!

- Какъв проблем? - Пиърс се разположи на един стол и запали цигара.

- Ами, разбирате ли... - Барнаби се запъна и го изгледа странно и прямо. Закърши ръце и известно време не каза нищо.

- Продължете.

- Ами, разбирате ли, проблемът ми засяга... много пари.

Пиърс си спомни въпроса му за богатите хора.

- Задлъжнял ли сте?

- Не, не. Нищо подобно. Става дума за пари, които са... ами, достъпни.

При тези думи Пиърс пресуши чашата си. Барнаби сякаш изведнъж се уплаши, все едно си помисли, че Пиърс ще си тръгне, но той остана на мястото си.

- Колко пари?

- Не знам. Много.

- Грубо?

- Не разбирате - каза Барнаби, почти хленчейки. - Трудно е да се каже. - Довърши питието си и протегна чашата си за още. - Двайсет милиона, може би петдесет.

- Долара?

- Да.

- Това - каза Пиърс, докато пълнеше отново и двете чаши - са страшно много пари, за да са достъпни.

- Да.

С журналистическия си ум Пиърс прехвърли големите обири от миналото. Най-големият в новата история беше британският влаков обир от 1962 година, но той възлизаше едва на седем милиона долара. Но двайсет милиона! Къде, за бога, можеше да има толкова мангизи?

Той закрачи из стаята.

- И колко са достъпни тези пари?

- Не знам точно.

- У кого са?

- У никого в момента. Поне така мисля.

- Не ми помагате особено — каза Пиърс. Нервната потайност на мъжа беше дразнеща. - Защо просто не ми разкажете всичко отначало? Кога за първи път разбрахте за тези пари?

- Преди два дни - каза Барнаби, после се поколеба. — Интересувате ли се от възможностите?