Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Значи според теб японците са ликвидирали този отрасъл с незаконни средства, така ли?

Рон повдигна рамене.

— Е, донякъде и ние сме си виновни. Белият дом глезеше Япония, защото я смяташе за дребна развиваща се страна. А и по онова време преобладаваше мнението, че американската промишленост не се нуждае от правителствена подкрепа. В нашата страна винаги е битувала известна неприязън към големия бизнес. Но правителството просто не се усети, че случаят е съвсем друг. Когато Сони изобрети уокмена, ние не им казахме: „Чудесно изделие. Предоставете лиценза на Дженеръл Електрик и го продавайте на американския пазар чрез тях“. Когато японците търсеха мрежи за разпространение на своите стоки, не им отговорихме: „Американските вериги от магазини вече имат сключени договори с американски доставчици. Ще трябва да продавате посредством местна фирма“. Ако пък поискат патенти, ние не можем да им заявим: „По нашия закон се чака осем години, докато се признае даден патент. Но още с подаването на молбата трябва да публикувате основните данни за изобретението, така че, докато патентът влезе в сила, нашите фирми да разработят свой еквивалент“. За разлика от нас, японците правят всичко това. Пазарите им са недосегаеми, а нашите — широко отворени. Играта е нечестна. Всъщност игра изобщо няма — отборът е само един. Постепенно пораженчески настроения завладяха нашите бизнес среди. Прецакаха ни с черно-белите телевизори, после — с цветните. Правителството отказа да реагира срещу незаконните японски прийоми. И се стигна дотам, че когато Ампекс изобрети видеомагнетофона, дори не се опита да го внедрява в производство. Направо продаде лиценза на японците и продължи нататък в изследователската си дейност. Но скоро и с наука няма да се занимаваме. Защо да се мъчиш, като собственото ти правителство пречи на усилията ти да изкараш нова стока на пазара?

— Не се ли дължи този спад на факта, че американският бизнес е слаб и зле управляван?

— Това е теза, разпространявана от японците и от техните верни американски слуги и говорители — каза Рон. — Обществеността рядко има възможността да зърне истинското лице на японците. Такъв бе например случаят „Худейл“. Чували ли сте за него? Худейл беше машиностроително предприятие, което заведе дело срещу японски фирми, като ги обвини, че незаконно ползват патентовани от него технологии. Федералният съд изпрати адвоката на Худейл да събере доказателства в Япония, но те не му дадоха входна виза.

— Ами!

— Много им пука! — продължи Рон. — Нали са сигурни, че никога няма да предприемем ответни мерки! Рейгъновата администрация не си мръдна пръста по въпроса. И така, Худейл се оттегли от машиностроенето. Никой не може да се бори с дъмпингови стоки.

— Дъмпингът не означава ли загуба на пари?

— Да, за известно време. Но пък продаваш милиони бройки. Следователно усъвършенстваш поточните си линии и намаляваш разходите. След няколко години производствените ти цени реално стават по-ниски от тези на конкурентите, ако изобщо са останали такива. Японците разсъждават стратегически. Те гледат петдесет години напред. Ако в една американска фирма три месеца няма реализирана печалба, изпълнителното й ръководство моментално ще бъде уволнено. Японците обаче не се интересуват от бърза печалба. Те се борят за пазарни позиции. За тях бизнесът е война. Гледат да завоюват територия и да унищожат конкурентите. През последните трийсет години само това правят. Чрез дъмпинг ликвидираха стоманодобива ни, производството ни на телевизори, битова електроника, чипове, металообработващи машини и никой не ги спря. Просто загубихме тези отрасли. Японските фирми и правителството на Япония се прицелват в определен клон от промишлеността и го превземат. Тази година — един. Догодина — друг. А ние си седим, любуваме им се и дърдорим за свободна търговия. Но в търговията свободата е невъзможна, ако няма честност. А японците изобщо не признават лоялната търговия. Знаете ли защо толкова обичат Рейгън? По време на неговите мандати съвсем ни унищожиха. В името на свободната пазарна икономика той широко ни разтвори краката.

— Защо американците не разбират това? — почудих се аз.

Конър се разсмя.

— Защо ядем хамбургери? Така сме устроени, кохай.

От студиото долетя женски глас:

— Някой от вас да се казва Конър? Търсят го от хотел „Фор Сийзънс“.

Конър погледна часовника си и стана.

— Извинете ме за минута — рече той и излезе от апаратната.