Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— В това няма нищо чудно или свръхестествено — продължи моят спътник. — Японците са така ограничени от всевъзможни правила и норми на поведение, че рядко им се удава възможност да изкажат мнението си. Затова са се научили да разгадават мислите на своя събеседник по жестовете, по позата тогава, когато усещат, че вежливостта не му позволява да прибегне до думи. Много често са принудени да общуват безмълвно — налага го доброто възпитание.

— И така ли си прекарахте цялата сутрин? Без да обелите нито дума!

Конър поклати глава. Той явно бе доволен от мълчаливия „разговор“ с японските си приятели.

— Наложи се да формулирам въпроса си деликатно, тъй като той се отнасяше за други японци — тоест за членове на тяхното голямо семейство. Все едно да питам теб дали сестра ти е още в затвора или нещо подобно, от което ще се почувстваш неловко и ще те заболи. Естествено, че в такъв случай търпеливо бих изчакал да събереш сили да ми отговориш, бих се помъчил да вникна в подтекста на тона ти, на дългите паузи между репликите и така нататък. Това е то невербалното комуникиране, разбираш ли?

— Да.

— В подобни моменти интуицията ти подсказва какво изпитва и какво не е в състояние да сподели другият.

— И какво ти подсказа интуицията? — попитах аз.

— Че японците се стремят да ми внушат следното: „Не сме забравили, че в миналото си ни правил услуги. Искаме да ти помогнем, но това убийство си е наша, японска работа и не можем да ти кажем всичко. По сдържаността ни си направи изводи за онова, което е в дъното на случая“.

— И какво има в дъното на случая?

— Няколко пъти споменаха Майкро Кон.

— Онази фирма за електроника ли?

— Да, компанията, която японците искат да купят, но срещат пречки от политическо естество. Неголямо предприятие в Силиконовата долина, което произвежда специализирана компютърна техника. Моите приятели загатнаха за проблемите около сделката.

— Значи убийството е свързано с Майкро Кон, така ли?

— Мисля, че да — рече Конър. — Между другото, какво направи с лентите в Университета на Южна Калифорния?

— Разбрах, че не са оригинали.

Конър кимна.

— Така и предполагах.

— Наистина ли?

— Ишигура никога не би ни предоставил оригиналите. Японците смятат всички неяпонци за варвари. Буквално за варвари — смърдящи, вулгарни, тъпи. От възпитание не ни го казват в очите — съзнават, че не сме виновни, задето не сме се родили с дръпнати очи. Но са твърдо убедени в дивашката ни същност.

Това горе-долу съвпадаше с думите на Сандърс.

— Японците постигат успехи във всичко, с което се заемат, но не с дързост и безразсъдство. Те са потайни и упорито целенасочени. Никога не биха рискували да ни дадат оригиналите. Та какво друго откри относно касетите?

— Защо мислиш, че има и друго?

— Сигурно си забелязал един важен детайл… — започна Конър, но телефонният звън го прекъсна.

— Капитан Конър — от високоговорителя прозвуча ведър мъжки глас, — обажда се Джери Ор от Сънсет Хилс Кънтри Клъб. Забравихте да попълните формулярите.

— Какви формуляри?

— Молбата — поясни Ор. — Разбира се, това е само формалност. Особено като имам предвид кой ви финансира.

— Моля? — смая се Конър.

— Да не забравя да ви честитя, сър. В днешно време е почти невъзможно да станеш член на клуба. Но фирмата на господин Ханада преди време закупи една безименна карта и се радвам, че са решили да я предоставят именно на вас. Невероятен жест от страна на приятелите ви.

— Да, наистина — промърмори Конър и се намръщи.

Аз го гледах изпитателно.

— Те знаят колко обичате да играете при нас — продължи Ор. — Надявам се, че сте запознат с условията на членството. Господин Ханада ще изплаща картата през идните пет години, но след това документите ще бъдат прехвърлени изцяло на ваше име, така че когато решите да се оттеглите от клуба, ще можете да продадете членството си. Тук ли ще попълните молбата, или да ви я изпратя вкъщи?

— Господин Ор, предайте моите дълбоки благодарности на господин Ханада за наистина невероятно щедрия му жест. Просто нямам думи… Но ще трябва да ви се обадя допълнително, за да уточним някои неща.

— Разбира се. Само кажете къде да ви изпратим формулярите.

— Ще ви позвъня — повтори раздразнено Конър.

После натисна копчето, за да прекъсне разговора, и намръщен се вторачи пред себе си. Настъпи продължително мълчание.

— Колко струва това членство?

— Седемстотин и петдесет хиляди, може би милион.