Стигнахме до началото на криволичещата отбивка към булевард Сънсет.
— Накъде? — попитах Конър.
— Към хотел „Фор Сийзънс“.
Завих надясно по посока на Бевърли Хилс.
— Защо тези хора играят голф с теб?
— Познаваме се от години. Правили сме си взаимно много услуги. Аз не съм важна личност, но отношенията трябва да се поддържат. Обаждане по телефона, малко подаръче, някоя и друга игра, когато минават през Лос Анджелис. Човек не знае кой кога ще му потрябва. Подобни дружески връзки са източник на информация, предпазен клапан, система за навременно уведомяване и предупреждение. Такъв е механизмът на взаимоотношенията в Япония.
— Кой организира този мач?
— Ханада сан. Аз просто се присъединих. Всъщност съм доста добър играч — вметна Конър.
— Защо толкова държеше да участваш в днешната игра?
— За да науча повече за съботните съвещания.
Спомних си как Еди Сакамура сграбчи Черил Остин и й прошепна: „Става дума за съботните съвещания“. Бяхме успели да доловим това от монитора в телевизионното студио.
— Казаха ли ти нещо интересно?
Конър кимна.
— Тези сбирки са започнали преди много години, някъде около 1980-а. В началото са се провеждали в хотел „Сенчъри Плаза“, по-късно — в „Шератон“, а накрая — в „Билтмор“.
Конър се загледа през прозореца. Колата заподскача по неравностите на булевард Сънсет.
— В продължение на години съвещанията се организирали редовно. На тях присъствали всички видни японски бизнесмени, които в момента се намирали в Лос Анджелис. Темата на разговорите била как най-ефикасно да управляват американската икономика.
— Моля?
— Да, добре ме чу.
— Но това е възмутително!
— Защо?
— Как защо? Защото става дума за нашата страна. Не можем да допуснем група чужденци да си устройват тайни съвещания и да решават как да ни управляват!
— Японците не разглеждат нещата по този начин — възрази Конър.
— Не се съмнявам! И сигурно си мислят, че имат пълното право да ни стопанисват!
Конър вдигна рамене.
— Така е. Те смятат, че са си извоювали правото да решават…
— Господи…
— … защото са вложили огромни инвестиции в нашата икономика. Заели са ни много пари, Питър. Невероятно много пари! Стотици милиарди долари. През последните петнайсет години търговският дефицит на Съединените щати спрямо Япония варира около един милиард седмично ! Това означава, че всяка седмица върху им се изсипва един милиард долара и те трябва да правят нещо с тях. А нашите пари не са им необходими чак в такива количества. Затова ни ги връщат обратно под формата на заеми. И така, бюджетният дефицит на държавата ни нараства с всяка изминала година. Японците инвестират в нашата икономика. Заемат ни средства при определени гаранции от американското правителство. Вашингтон увери японците, че ще сложи ред в страната си — ще намали дефицита, ще подобри образователната система, ще създаде нови инфраструктури и дори ще повиши данъците. Само тогава капиталовложенията в американската икономика ще са оправдани.
— Аха — изсумтях аз.
— Но ние не изпълнихме нито едно от обещанията си. Дефицитът ни нарасна и девалвира долара. През осемдесет и пета намалихме стойността му наполовина. Знаеш ли какво причини това на японските инвестиции в Щатите? Съсипа ги! Всичко, вложено до осемдесет и четвърта, се обезцени с петдесет процента.
Спомнях си нещо мъгляво около тези финансови машинации и казах:
— Мислех, че девалвацията целеше да подобри търговското ни салдо, да увеличи износа на наши стоки…
— Така е, ала не постигна целта си. Търговският ни дефицит спрямо Япония скочи. Обикновено, когато една страна девалвира парите си наполовина, всичко вносно поскъпва два пъти. Но японците рязко намалиха цените на видеотехниката и на копирните машини и запазиха позициите си на нашия пазар. Не забравяй, че за тях бизнесът е война. Единственото, което постигнахме, е, че предоставихме на японците възможността да купуват евтино американска земя и американски фирми. Помогнахме на банките им да станат най-могъщите в света и превърнахме САЩ в бедна страна.
— Не виждам връзката на всичко това със съботните съвещания…
— Представи си, че имаш чичо пияница, който ти се заклева, че ако му дадеш пари на заем, ще престане да се налива. Но не престава. А ти искаш да си върнеш парите. Стремиш се да спасиш каквото можеш от една лоша инвестиция. Освен това осъзнаваш, че когато се натаралянка, чичо ти е способен и да удари някого. Той просто не се владее, станал е неуправляем. Волю-неволю семейството се събира, за да реши какво да прави с чичото пройдоха. Ето с това са се занимавали японците в хотел „Билтмор“.
Читать дальше