Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Ясно — отвърнах аз, но Конър явно бе доловил скептицизма в гласа ми.

— Виж какво — продължи той, — избий си от главата тези фантасмагории за японски заговор срещу нас. Ти искаш ли да „си присвоим“ Япония и да я управляваме? Никоя нормална държава не си поставя подобни цели. Търговия — да. Приятелски отношения — разбира се. Но не и икономическа окупация. Всеки бяга от такава отговорност. Никой не желае да си създава проблеми. То е същото като с чичото. Никому не е приятно да обсъжда затрудненията, които той създава — семейството се събира по такива поводи в краен случай, когато е наистина належащо.

— Така ли разсъждават японците?

— Те само се тревожат за своите долари, кохай. За милиардите, инвестирани в една закъсала държава. Държава, чиито обитатели са странни индивидуалисти, които не спират да дърдорят и непрекъснато се карат помежду си. Конфликтни, зле образовани хора, които не разбират света и получават информация едва ли не единствено от телевизията. Мързеливци, толериращи насилието и употребата на наркотици. Японците са вложили огромни суми в тази страна и искат възвръщаемост. Въпреки че икономиката ни е в колапс, тя скоро ще изплува на трето място в света, след японската и европейската. Все още си заслужава да се направи опит да бъде спасена. Тъкмо това правят японците.

— Така ли? — ядосах се аз. — Значи тези благородни люде всъщност спасяват Америка!

— Някой трябва да го стори — напълно сериозно отговори Конър. — Не може да продължаваме повече по този начин.

— Ще се оправим, не бой се — успокоих го.

— Това е английски лаф — не повярва на думите ми той и поклати глава. — Но англичаните доста обедняха, а ние вървим по стъпките им.

— Според теб защо обедняваме? — попитах аз и осъзнах, че, без да искам, повишавам тон.

— Защото сме занемарили промишлеността. Така поне смятат японците. Америка вече не произвежда материални продукти. А това е истинското богатство — остойностяването на суровини. Американците печелят от непроизводствената сфера — от манипулации, извършени на хартия, което в крайна сметка не може да не се отрази пагубно на реалното благосъстояние. Японците намират нашето прехласване пред Уолстрийт за лудост.

— И затова ли искат да ни управляват?

— Те смятат, че някой все пак трябва да ни управлява. И биха предпочели да го правим самите ние.

— А стига бе!

Конър се намести нервно на седалката и добави:

— Спести си възмущението, кохай. Защото според Ханада сан от 1991 година съботните съвещания вече не се провеждат.

— Сериозно?

— Да. По това време японците са стигнали до извода, че не си заслужава повече да се тревожат за бъдещето на Щатите. Решили са, че сегашното състояние на нещата напълно ги устройва — Америка спи, а те я изкупуват на безценица.

— Значи съботните сбирки не съществуват?

— Само от време на време се свиква по някоя, заради ничибей — сътрудничеството между Япония и Америка. Икономиките на двете страни вече са взаимно преплетени и никоя не може да се оттегли от този съюз, дори да иска. Но съвещанията не са толкова важни, както преди. По-скоро имат светски характер. Следователно онова, което Сакамура каза на Черил Остин, не е вярно. Смъртта й няма нищо общо със съботните сбирки.

— В такъв случай каква е причината за убийството?

— Приятелите ми предполагат, че става дума за лични взаимоотношения. За нинджозата — убийство от любов. Красива кичигай — лека жена, и ревнив мъж.

— Вярваш ли им?

— И тримата бяха единодушни. Разбира се, японците не обичат да дават израз на противоречията помежду си, дори по време на голф в изостанала селскостопанска страна. Но от опит знам, че такова единодушие, демонстрирано пред гайджин — чужденец, може да служи за прикритие на най-различни грехове.

— Значи са те излъгали, така ли?

— Излъгали не е точната дума — поясни Конър и поклати глава. — Останах с впечатлението, че с нежеланието си да говорят искат да ми кажат нещо. Хара но нака о мисенай — така може да бъде определен днешният мач. Приятелите ми не бяха словоохотливи.

Конър ми разказа подробно за сутрешния голф. Японците били направо мълчаливи. Държали се вежливо, но си мерели дори и малкото приказки.

— Как си издържал? — учудих се аз. — Нали си отишъл, за да получиш някаква информация?

— Тъкмо това правих през цялото време.

И Конър ми обясни, че ставало дума за безмълвно общуване, породено от вековна културна традиция, дарила японците със способността да споделят чувства, без да говорят. Подобно на близостта между родител и дете. Децата често разбират мислите ни по погледа. Но за разлика от японците ние, американците, не отдаваме голямо значение на невербалното комуникиране. Според Конър в това отношение те представлявали нещо като членове на едно голямо семейство. За тях мълчанието било изпълнено с послания.