Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— В известен смисъл — отговори Конър.

— Щастливци! — завидя ни Рон и избълва тютюнев дим. — Да си съпричастен към търговска операция, в която купувачите са японци, е все едно да се натъкнеш на златна жила. Всички, свързани с покупката, забогатяват. Предполагам, че са ви ударили по главите с големи подаръци.

Конър кимна.

— Доста големи — потвърди той.

— Знам ги как действат — продължи Рон. — Ще ви сюрпризират я с къща, я с кола или пък ще уредят някой изгоден кредит.

— И защо го правят? — недоумявах аз.

Рон се разсмя.

— Все едно да питаш защо ядат сурова риба — суши. Просто така разбират бизнеса.

— Но нали тази сделка не е толкова крупна? — почуди се Конър.

— Вярно е. Майкро Кон струва около сто милиона долара. Акай я купува за сто и петдесет. Освен това са обещали двайсетина милиона за обезщетение на настоящите шефове на фирмата, раздали са около десет милиона във Вашингтон — уж за консултации, и още десет са пръснали за хора като вас. Значи общо към двеста милиона.

— Двеста милиона за фирма, която струва сто! — смаях се аз. — Защо ще плащат повече от реалната й стойност?

— За тях това е много изгодна сделка — каза Рон.

— Но защо?

— Защото, когато държиш машините за основни компоненти, от теб е зависим целият производствен цикъл, включително и крайният продукт. Майкро Кон ще осигури на японците контрол върху американската компютърна промишленост. И този път ще си затворим очите и ще загубим още един отрасъл, също както машиностроенето и производството на телевизионна техника.

— С тях пък какво се е случило? — попитах аз.

Той погледна часовника си.

— След Втората световна война Америка бе на първо място в света по производство на телевизори. В технологично отношение двайсет и седем американски фирми като Зенит, Ар Си Ей, Дженеръл Електрик и Емерсън бяха изпреварили с много чуждестранните конкуренти. Американските стоки имаха успех навсякъде, с изключение на Япония. Така и не можаха да проникнат на тамошния затворен пазар. Нашите бизнесмени били посъветвани да продадат технологичните си лицензи на японците, ако искат да пробият в Страната на изгряващото слънце. И те го сториха под натиска на американското правителство, което държеше на всяка цена да има в лицето на Япония верен съюзник срещу Русия. Разбирате ли ме? Да продължавам ли нататък?

— Да, да…

— С предоставянето на лицензите съвсем се лишихме от възможността да продаваме нашите стоки в Япония. Не след дълго там започнаха да произвеждат евтини черно-бели телевизори и да ги изнасят за Щатите. През 1972 година делът на вносните черно-бели телевизори стига до шейсет процента от всички, продадени в Америка. Така загубихме позициите си на черно-белия пазар. Америка вече не произвежда такива телевизори. Хиляди работни места в Щатите бяха закрити. Тогава си казахме: „Нищо, ще правим цветни“. Но и японското правителство разработи програма за интензивно развитие на производството на цветни телевизори. Пак купиха от нас необходимите лицензи и заляха нашия пазар със свои стоки. Историята се повтори. През 1980 година останаха само три американски фирми за цветни телевизори. А през 1987-а — една-единствена, Зенит.

— Но японските бяха по-качествени и по-евтини — обадих се аз.

— Може и да са били по-качествени, но цената им беше нарочно занижена. Тя дори не покриваше производствените разходи. Това се нарича дъмпинг и е наказуемо както по американските закони, така и по международните.

— В такъв случай защо не ги спряхме?

— Уместен въпрос — отвърна Рон. — При това дъмпингът е само един от многото незаконни прийоми, които японците използват в търговията. Например те съгласуват цените помежду си. Преди време съществуваше така наречената „десетдневна група“ — японски бизнесмени се събираха на всеки десет дни в един токийски хотел и определяха цените в Америка. Ние протестирахме срещу това, но срещите продължиха. Освен това платиха милиони долари подкупи на крупните разпространители, на търговците на дребно, на такива вериги от магазини като Сиърс. Мамеха митническите власти както си искат и в края на краищата разбиха американската индустрия, направиха я неконкурентоспособна. Естествено, нашите фирми започнаха да ги съдят за обезщетения. По едно време във федералния съд имаше заведени десетки дела срещу японски компании. Повечето от тях бяха по обвинения в дъмпинг и в измама. Подобни казуси обикновено се решават за около година, но нашето правителство попречи на оперативността. Японците са майстори на протакането. Платиха милиони на своето лоби във вашингтонските коридори на властта. Вследствие на което процесите се проточиха цели дванайсет години. Пазарната битка отдавна бе приключила. Американските производители бяха загубили във всяко отношение. А и дума не можеше да става за продажба на техни стоки в Япония.