— Хубав подарък — отбелязах аз.
Спомних си за Греъм и за подозренията му, че Конър е купен от японците. Като че ли те се потвърждаваха.
Моят колега само клатеше глава.
— Не разбирам!
— Какво има за разбиране? За бога, капитане, всичко това ми се струва пределно ясно!
— Не разбирам — повтори Конър.
Телефонът пак иззвъня. Този път търсеха мен.
— Лейтенант Смит? Луиз Гърбър е на телефона. Много се радвам, че най-сетне успях да се свържа с вас.
— Слушам ви. — Името й не ми говореше нищо.
— Утре е събота и си помислих, че навярно ще имате време да разгледате една къща.
Спомних си. Преди месец бях обикалял разни обекти с тази дама от някаква агенция за недвижими имоти. Мишел расте и исках да се преместим да живеем в къщичка с дворче. Но въпреки спада на цените на недвижимите имоти дори най-неугледните къщурки струваха по четиристотин-петстотин хиляди. С моята заплата не можех да си позволя това.
— Случаят е специален — продължи Гърбър. — Невероятна оферта! Сетих се за вас и малкото ви момиченце. Става дума за къщичка в Палм Спрингс. Не е голяма, но е ъглов парцел с чудесна градинка, цветя и прекрасна поляна. Искат й триста хиляди. Ала продавачът прояви готовност да отбие доста от цената. Затова си спомних за вас. Искате ли да я видите?
— Кой е продавачът? — попитах аз.
— Не знам точно. Случаят е особен. Къщата е собственост на възрастна жена, която живее в старчески дом. Синът й държал имотът да се продаде, но предпочитал дългосрочен приход, вместо да получи сумата наведнъж. Всъщност къщата дори не е заявена официално за продан. Ако утре я харесате, веднага ще уредим сделката. Дворчето е приказно! Вече си представям как вашето момиченце си играе в него.
Сега пък Конър ме гледаше изпитателно.
— Госпожице Гърбър, бих искал първо да разбера повече за продавача…
Това явно я изненада.
— Мислех, че ще се зарадвате. Такава възможност не е за изпускане! Ще дойдете ли да видите къщата?
— Ще ви се обадя допълнително — казах аз.
— Добре, господин лейтенант, ще чакам да ми позвъните — отвърна Гърбър.
Тонът й беше настоятелен.
— Дочуване — рекох аз и окачих слушалката.
— Какво, по дяволите, означава всичко това? — избухнах.
Излишно бе да се залъгваме — току-що ни бяха предложени много пари. Страхотно много пари!
Конър поклати отрицателно глава.
— Не знам.
— Майкро Кон ли е отново в дъното?
— Нямам представа. Мислех, че Майкро Кон е малка фирма. Но тогава защо…
Конър изглеждаше доста притеснен.
— Всъщност какво точно представлява Майкро Кон? — сякаш на себе си добави той.
— Знам кого да питаме — отвърнах аз.
— Майкро Кон ли? — рече Рон Ливайн. — Разбира се, че мога да ви разкажа за случая с Майкро Кон. Доста грозна история.
Седяхме в режисьорската апаратна на Американ Файненшъл Нетуърк, кабелна телевизионна станция, разположена близо до летището. През прозореца се виждаха белите чинии на сателитните антени, строени върху гаража. Рон дръпна от пурата си и ни се усмихна. Преди да стане телевизионен журналист, той работеше като финансов репортер в „Лос Анджелис Таймс“. Американ Файненшъл Нетуърк бе една от малкото телевизионни компании, чиито водещи не говореха по готов сценарий. Затова трябваше да познават добре ресорите си. Рон безусловно познаваше своя.
— Майкро Кон — поде той — бе създадена преди пет години от консорциум на американски производители на компютри. На фирмата бе възложено да разработи нова генерация рентгенови литографски машини за чипове. По онова време в Америка никой вече не ги произвеждаше — през осемдесетте години не устояхме на съперничеството на японците. Майкро Кон разви нова технология и започна да изработва литографски машини за нашите фирми производителки на чипове. Дотук ясно ли е?
— Напълно.
— Преди две години Майкро Кон бе продадена на Дарли-Хигинс, голяма холдингова групировка от Джорджия. Но останалите дела на Дарли не вървяха добре и ръководството й се принуди да обяви Майкро Кон за продан, за да събере капитал. Появи се купувач в лицето на Акай Сирамикс, осакска фирма с опит в производството на литографски машини. Акай разполагат с много пари и бяха готови да заплатят скъпо за Майкро Кон. Но Конгресът забрани сделката.
— Защо?
— Упадъкът на американската икономика започва да тревожи дори конгресмените. Затрихме твърде много основни промишлени отрасли. И все заради японците. През шейсетте — стоманодобива и корабостроенето, през седемдесетте — електрониката, през осемдесетте — машиностроенето. Някой изведнъж се е сетил, че тези отрасли са жизненоважни за сигурността на страната, за отбранителната ни мощ. Отдавна сме загубили способността да си произвеждаме съществените детайли за военни цели. В това отношение сме напълно зависими от Япония. Затова в Конгреса взели да се безпокоят. Но напоследък дочух, че въпреки това сделката ще бъде сключена. Защо всъщност се интересувате от нея? Имате ли нещо общо със случая?
Читать дальше