Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

И то за най-богатата банка в света.

Човек не можеше да не спре и да не се огледа. Застанах до жълтата лента, с която бе опасано местопрестъплението и всъщност бе преграден достъпът до самия етаж. Опитах се да се ориентирам. Право пред мен имаше голямо централно помещение, което приличаше на отворена в единия си край арена за корида. Там бяха бюрата на секретарките и на нисшите чиновници. Писалищата оформяха живописни кътове, като тук-там беше боднато по някое дърво, за да разчупи интериора. В средата на арената бе поставен голям модел на небостъргача Накамото заедно с обкръжаващите го сгради, които бяха още в строеж. Макетът бе осветен със специален прожектор, а останалата част от овалната зала тънеше в полумрак. Беше включено само нощното осветление.

Около арената бяха подредени кабинетите на началниците, отделени от секретарската обител със стъклени прегради. Външните им стени също бяха прозрачни, така че от мястото, където бях застанал, можех да съзерцавам всички околни небостъргачи. Създаваше се усещането, че целият етаж като че ли плува в пространството.

Вдясно и вляво имаше по една зала за преговори и съвещания. В дясната, по-малката, се виждаше тялото на момичето, проснато върху дълга черна маса. То бе облечено в черна рокля. Единият му крак, увиснал, почти докосваше пода. Не забелязах кръв. Но аз бях твърде далеч, поне на шестдесет метра. Не можех да различавам добре детайлите от сцената в заличката.

Чух пращенето на полицейски радиостанции и гласа на Греъм, който казваше:

— Ето ви човека от Отдела за специално обслужване, господа. Сега, надявам се, вече ще мога да пристъпя към работата си. Питър?

Обърнах се към японците, строили се край асансьора. Не знаех с кого да разговарям. Получи се конфузна пауза, докато един от тях не пристъпи напред. Беше около тридесет и пет годишен, носеше скъп костюм. Поклони ми се леко, само с глава. Аз му отвърнах със същото. После ми каза:

— Конбанва. Хаджимемашите, Сумису сан. Ишигура десу. Дозо йорошику.

Официален, макар и малко небрежен поздрав. Явно не искаше да си губи времето в прекалени любезности. Името му било Ишигура. Оказа се, че вече знае моето.

— Хаджимемашите. Ваташи ва Сумису десу. Дозо йорошику.

Приятно ми е и така нататък…

— Ваташи но мейши десу. Дозо — рече японецът и ми подаде визитната си картичка.

Движенията му бяха бързи и отсечени.

— Домо аригато гозаймасу — поблагодарих му аз и поех картичката с двете си ръце.

Може би жестът ми бе излишен, но си припомних съвета на Конър да се държа официално. После дадох на Ишигура моята картичка. Ритуалът изискваше всеки от нас да погледне визитката на другия и да каже нещо или да попита някаква баналност като например: „Това ли е телефонният ви номер?“.

Ишигура взе картичката ми с една ръка и рече:

— Това домашният ви телефон ли е, господин лейтенант?

Смаях се. Говореше английски като истински американец. Сигурно живееше тук от рождение. Или поне беше минал през американски университет. Навярно бе един от хилядите японци, учили в Щатите през седемдесетте години. Още оттогава Япония изпращаше ежегодно сто и петдесет хиляди студенти, за да опознаят страната ни. А ние и досега пращаме най-много по двестатина американчета годишно да се обучават в Япония.

— Да, най-отдолу е домашният ми номер — отвърнах аз.

Ишигура мушна визитката в джобчето на ризата си. Тъкмо се канех от вежливост да кажа нещо за неговата картичка, когато той отсече:

— Да прескочим формалностите и да говорим по същество. Проблемът е в следното: вашият колега не разбира от дума.

— Кого имате предвид?

Ишигура нервно посочи с глава:

— Онзи дебелия, Греъм. Има безразсъдното намерение да провежда разследване именно тази вечер.

— Защо намирате това за безразсъдно, господин Ишигура? — учудих се аз.

— Нямате основание да разследвате.

— Защо?

Ишигура изсумтя презрително:

— Мислех, че това е очевидно дори за човек като вас!

Запазих спокойствие. Пет години работа като оперативен работник и една в пресцентъра на полицията ме бяха научили да си сдържам нервите.

— Опасявам се, че наистина не ви разбирам, господине.

Той ме изгледа надменно.

— Лейтенант, нямате основание да свързвате смъртта на момичето с партито на долния етаж.

— Струва ми се, че тя е облечена във вечерен тоалет…

Ишигура ме прекъсна грубо:

— Предполагам, ще откриете, че е умряла случайно, от свръхдоза наркотици. Следователно смъртта й няма отношение към нашия прием. Не сте ли съгласен с мен?