Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Но аз трябва да попитам моите началници… — опита се да възрази Ишигура.

— Намерунайо — изсъска Конър и се наведе към японеца. — Не си играй с мен, Ишигура сан. А сега изчезвай и ни остави да си вършим работата!

— Да, разбира се, капитане — отвърна Ишигура, поклони се и излезе с обидено изражение.

Греъм се изкикоти.

— Добре го изпроводи тоя!

Конър се извъртя към него.

— Защо си му казал, че ще разпиташ всички присъстващи на партито?

— Само исках малко да го подразня — рече Греъм. — Да не съм луд да разпитвам кмета. Не съм виновен, че тия тъпи азиатци нямат чувство за хумор.

— Имат, имат — процеди Конър. — Добре са се пошегували с теб. Хубав номер са ти свили. Ишигура си е решил проблема с твоя помощ.

— С моя помощ? — смая се Греъм. — Какво имаш предвид?

— Очевидно японците са искали да поотложат разследването. Твоите агресивни методи са били чудесен повод да повикат човек от Отдела за специално обслужване.

— Хайде де! — възрази Греъм. — Ами ако той беше дошъл след пет минути?

Конър поклати глава.

— Не се залъгвай с подобни предположения. Те са знаели точно кой е дежурен тази вечер и колко време ще му трябва на Смит, за да стигне дотук. В крайна сметка успяха да забавят разследването с час и половина. Моите поздравления, детектив Греъм!

Греъм дълго гледа Конър. После извърна очи.

— Глупости! — рече той. — Това са пълни глупости и ти добре го знаеш! Хайде, момчета, да почваме! Ричи, готов ли си? Имаш трийсет секунди за снимки, после влизаме с хората от лабораторията. Размърдайте се! Да си свършим работата, преди девойката съвсем да се вмирише.

И заклати туловището си към местопрестъплението.

С куфари, пълни със снаряжение, и с пачки пликчета за проби и веществени доказателства, хората от лабораторния екип тръгнаха след Греъм. Ричи Уолтърс предвождаше шествието, като снимаше всяка педя по пътя към заседателната зала. После вратата от тъмно стъкло приглуши блясъка на фотосветкавицата, но аз го виждах как обикаля около трупа вътре в залата.

Ричи снимаше като обезумял: знаеше, че случаят ще е сензация.

Ние с Конър останахме отсам лентата.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че е ужасно невъзпитано да си изпуснеш нервите пред японци.

— Така е — потвърди Конър.

— Тогава защо избухна?

— За съжаление това беше единственият начин да помогна на Ишигура.

— Да помогнеш на Ишигура?

— Да. Разиграх сцената заради него. Той трябваше да запази достойнството си пред своя шеф. Ишигура не беше най-важният сред японците на етажа. Големият началник, джуяку, е бил някъде между мъжете, скупчени при асансьора.

— Не го забелязах — признах си аз.

— Това е обичайно за тях: да оставят някой по-нисшестоящ да се оправя, а босът да наблюдава действията му отстрани, без да привлича вниманието върху себе си. Нали и аз сторих същото с теб, кохай.

— Значи шефът на Ишигура през цялото време е следял развитието на събитията.

— Да. Ишигура е получил категорична заповед да не разрешава разследването да започне. Аз пък исках да действаме час по-скоро. Но трябваше да го направя така, че да не злепоставя Ишигура. Затова се престорих на побеснял гайджин, чуждоземец. Сега той ми е длъжник. Това е добре, по-нататък може да ми потрябва.

— Ишигура ти е длъжник? — смаях се аз.

Не можех да проумея как е възможно, след като Конър току-що бе крещял на японеца и според мен го бе обидил.

Той въздъхна и рече:

— Ти може и да не схващаш какво се случи, но повярвай ми, Ишигура разбра много добре. Аз му помогнах да излезе от затруднено положение.

Наистина не разбирах и се канех да задам още въпроси, ала Конър вдигна ръка, за да ме спре.

— Да идем в залата, преди Греъм и хората му да са дооплескали работата.

Бяха изминали почти две години, откакто не бях помирисвал оперативна работа. Приятно ми беше отново да съм част от трескавата суетня на местопрестъплението. В съзнанието ми нахлуха спомени за среднощното напрежение, за прилива на адреналин от лошото кафе в картонени чашки, за енергията, струяща от хората, които се въртят около трупа. Всяко разследване на убийство започва с това абсурдно съчетание: атмосфера, изпълнена с енергия, а в центъра — безвъзвратно вкочаненото тяло. Колкото и да е очевидна причината за смъртта, труповете винаги крият някаква загадка. Дори при най-баналната семейна свада, когато жената най-сетне е решила да застреля мъжа си — гледаш я, виждаш белезите от побои и следите от изгаряния с цигари по тялото й и все пак се питаш: „Защо тъкмо тази вечер?“. Уж всичко е ясно, а винаги има нещо скрито, нещо, което недоумяваш.