Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Какво значи това?

— Че човекът просто е умрял.

— Без причина?

— Не съвсем. Обикновено има малка травма, свързана със сърцето или с нервите. Но тя не е достатъчна да причини смърт. Имах един случай, при който десетгодишно дете паднало мъртво в училищния двор, след като го ударили не много силно с бейзболна топка в гърдите. Друг пример — жена катастрофира леко и съвсем слабо се удря във волана. Отваря вратата да излезе от колата и умира на място. Обикновено това се случва при гръдни и вратни травми, когато са засегнати нервите, водещи към сърцето. Да, Том, възможно е тук да става дума именно за внезапна естествена смърт. И тъй като сексът не е подсъден, излиза, че няма никакво убийство.

Греъм присви очи.

— Значи твърдиш, че вероятно никой не я е убивал?

Кели повдигна рамене и взе бележника си.

— Няма да напиша това в протокола. Ще посоча като причина за смъртта задушаване, получено вследствие на душене с ръце. Защото е по-вероятно някой наистина да я е стиснал яко за гърлото. Но ти за всеки случай имай едно наум, че може и просто да си е умряла.

— Добре — потри ръце Греъм, — ще си го запиша в тефтера в раздел „Фантазиите на съдебния лекар“. Ей, момчета, установихте ли самоличността й?

Промърмориха, че все още не са.

— Мога вече да ви съобщя кога е издъхнала — обади се Кели, погледна термометрите и прокара пръст по някаква таблица. — Телесната температура е трийсет градуса. Като се има предвид температурата на стаята, смъртта е настъпила най-много преди три часа.

— Най-много преди три часа! Страхотно, Кели! И без твоето прецизно предположение знаехме, че е умряла тази вечер.

— За съжаление не мога да бъда по-точен — отвърна Кели и поклати глава. — Кривите на изстиване са доста неоформени през първите три часа след смъртта. Сигурно е само, че краят е настъпил в рамките на последните три часа. Но ми се струва, че вече е минало доста време. По-вероятно е да е умряла преди три часа, не по-късно.

Греъм пак се обърна припряно към хората си:

— Намерихте ли гащите?

— Още не сме, лейтенант.

Той огледа залата и рече:

— Ни дамска чантичка, ни гащи.

— Мислиш, че някой е разтребвал тук? — Изгледах го изпитателно.

— Не знам — отговори Греъм. — Но според мен момиче, което идва на парти, облечено в дрешка за трийсет бона, би трябвало да носи дамска чантичка.

После погледна през рамото ми и добави:

— Я гледай ти! Една от твоите обожателки е дошла да те види, Пийти сан.

Към мен крачеше Елън Фарли, прессекретар на кмета. Фарли беше тридесет и пет годишна, с тъмноруса, късо подстригана коса. Винаги ходеше безупречно издокарана. Навремето бе работила като журналистка, но вече от години беше говорител на кметството. Елън Фарли беше умна, действаше бързо и имаше страхотно тяло, което според мълвата не споделяше с никого.

Беше ми симпатична и й бях правил някои услуги, докато работех в пресцентъра на полицията. Кметът и шефът на полицията се мразеха. Затова, когато градоначалникът искаше нещо, той караше Елън да се обади в управлението, а тя обикновено се обръщаше към мен. В повечето случаи ставаше дума за дребни неща: да се забави съобщаването на данни за нарастващата престъпност до петък, та да излязат чак в съботните вестници; да огласим, че по някое следствено дело още не са предявени обвинения, въпреки че са. Правех й тези услуги, защото харесвах откровеността й и това, че винаги говореше без заобикалки. По всичко личеше, че и сега ще е пряма.

— Пийт, не знам какво става тук, но някакъв си господин Ишигура се е оплакал на кмета… — започна тя.

— Мога да си представя какво му е казал…

— Кметът ми възложи да ви предам, че е недопустимо властите в този град да се държат грубо с чужди граждани.

— Особено когато тези чужденци правят щедри дарения за предизборни кампании — вметна Греъм на висок глас.

— Много добре знаеш, че чужди граждани не могат да правят дарения за предизборни кампании на американски политици — отвърна Фарли и сниши глас: — Случаят е деликатен, Пийт. Бъди внимателен. Японците са много чувствителни към това как се отнасяме тук, в Америка, към тях.

— Добре.

Тя се взря през прозрачните стени на заседателната зала във високата фигура насред секретарската арена.

— Това там Джон Конър ли е?

— Да.

— Мислех, че се е пенсионирал. Какво търси тук?

— Помага ми.

Фарли се намръщи.

— Японците изпитват противоречиви чувства към него. Смятат го за човек, който от безумна обич към Япония е преминал в другата крайност и се е превърнал във войнстващ япономразец.