Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Няма друга страна по света, в която хората съвсем спокойно да обсъждат факта, че градовете им се разпродават на чужденци.

— Какво ти обсъждане? Тия бяха баш продавачите! — възмутено възкликнах аз.

— Да. Американците се натискат да продават. Това смайва японците. Те смятат, че извършваме икономическо самоубийство. И са прави.

Както си говореше, Конър натисна копчето, върху което пишеше „Алармен сигнал“.

Разнесе се тихо бръмчене.

— Защо го направи?

Конър погледна към видеокамерата, прикрепена в ъгъла на тавана на кабината, и махна весело пред обектива.

По вътрешната уредба се чу глас:

— Добър вечер, господа детективи. С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие от охраната на сградата ли сте? — попита Конър.

— Да, сър. Асансьорът ли е повреден?

— Къде се намирате?

— На приземния етаж, в югоизточния край на фоайето, зад асансьорите.

— Благодаря ви — рече Конър и натисна копчето за приземния етаж.

Дежурната стая на охраната в небостъргача Накамото се оказа малко помещение. Може би пет на седем метра. Централно място в нея заемаха три огромни видеостени, всяка от които се състоеше от дузина монитори. В момента, когато влязохме, повечето от тях бяха тъмни. Един ред показваше в различни ракурси фоайето и подземния паркинг. На друг ред екрани течеше партито. Третият следеше екипите от полицаи на четиридесет и шестия етаж.

Дежурният се казваше Джером Филипс, около четиридесет и пет годишен негър. Сивата му униформа имаше тъмни кръгове от пот около яката и под мишниците. Филипс ни помоли да оставим вратата отворена. Присъствието ни явно го смущаваше. Усетих, че крие нещо, но Конър подхвана съвсем приятелски. Показа му значката си, ръкува се и с цялото си поведение се мъчеше да създаде у Филипс впечатлението, че тримата сме един вид колеги, които просто дружески разговарят.

— Сигурно си имате доста работа тази вечер, господин Филипс.

— Така е. При цялата шумотевица около приема.

— Тесничко ви е било в тази стая.

Негърът избърса потта от челото си.

— Като се натъпкаха тук, не можеше да се диша.

— Кои са се натъпкали? — попитах аз.

Конър ме изгледа и рече:

— Всички японци, които бяха на четирийсет и шестия етаж, са дошли направо тук и са ни гледали на мониторите. Така ли беше, господин Филипс?

Той кимна.

— Не всички, но повечето. Зяпаха екраните, кадяха с гадните си цигари и си подаваха факсове.

— Факсове ли?

— Ъхъ. Час по час някой донасяше поредния факс, изписан с техните заврънкулки. Предаваха си хартийката от ръка на ръка и обсъждаха нещо, а след това изпращаха човек да отговори на факса. Останалите продължаваха да ви наблюдават.

— И да ни слушат, нали?

Филипс поклати отрицателно глава.

— Нямаме звуково оборудване.

— Това ме учудва — повдигна вежди Конър. — Тази техника ми изглежда модерна.

— Модерна ли? Та тя е върхът! В света няма по-добра. Ще ви кажа нещо. Тези японци правят ли нещо, го правят като хората. В сградата е монтирана най-съвършената сигнална противопожарна система. Най-съвършената противоземетръсна система и, естествено, най-съвършената електронна охранителна система: камери, детектори — всичко е последна дума на техниката.

— Виждам, виждам — рече Конър. — Затова се изненадвам, че няма аудио оборудване.

— Не, няма звук, нито цвят. Само черно-бяла видеотехника с високоразделителна способност. Не ме питайте защо. Мисля, че е свързано с инсталирането на камерите в сградата.

На плоските монитори видях четиридесет и шестия етаж от пет различни ракурса, тоест през погледа на пет камери. Явно те покриваха всяко кътче. Спомних си как Конър обикаляше централното помещение, вдигнал глава към тавана. Навярно той беше забелязал камерите още тогава.

Наблюдавах Греъм, който напътстваше екипите в заседателната зала. Той беше налапал цигара, въпреки че пушенето на мястото на престъплението е абсолютно забранено. Видях как Хелън се протегна и се прозя. Кели напъха тялото в найлонов чувал и се канеше да дръпне ципа…

Изведнъж ме осени очевидното.

Горе има камери!

Пет различни камери.

Те покриват целия етаж!

— О, господи! — възкликнах аз и се обърнах развълнуван.

Тъкмо се канех да кажа нещо, когато Конър ми се усмихна мило и сложи ръка на рамото ми. Стисна го силно.

— Лейтенант! — рече той.

Болката беше непоносима. Едва се сдържах да не примижа.

— Да, господин капитан?

— Имате ли нещо против да задам на господин Филипс един-два въпроса?