Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Не, господин капитан.

— Бихте ли си водили записки?

— Разбира се.

Той пусна рамото ми и аз извадих тефтера.

Конър седна на ръба на бюрото и поде:

— Отдавна ли работите в охраната на Накамото, господин Филипс?

— Да, сър, вече почти шест години. Започнах в един от заводите на Накамото, Ла Хейбра, и когато окуцях след автомобилна катастрофа, ме преместиха в заводската охрана. При тази служба няма много ходене. Щом откриха фабриката в Торънс, ме прехвърлиха там. Намериха работа и на жена ми. Във фабриката сглобяваха някои детайли за „Тойота“. А откак построиха този небостъргач, работя тук нощна смяна.

— Значи общо сте от шест години в Накамото.

— Да, сър.

— Сигурно сте доволен от шефовете си.

— Службата ми е сигурна. А това не е малко в Америка. Знам, че японците не си падат много по нас, черните, но към мен винаги са се държали добре. А и като си спомня за предишната си работа в завода на Дженеръл Мотърс във Ван Нюи…

— Напълно ви разбирам — кимна съчувствено Конър.

— Не можете да си представите какви идиоти имаше в ръководството. Пращаха ни долу в цеха разни учени гении от Детройт, които бъкел не разбираха от производство. Нямаха понятие как работи поточната линия и не можеха да различат чук от клещи, но непрекъснато юркаха майсторите. Тези нафукани момчета получаваха по двеста бона годишно за нищо. Работата не вървеше. Колите бяха пълни боклуци. Виж тук, при японците — продължи Филипс и почука с пръст по бюрото си, — ако нещо не е наред, казвам на когото трябва и веднага идват специалисти, които си разбират от занаята. Тук проблемите се решават , и то светкавично — в това е разликата. Японецът обръща внимание на всичко!

— Значи ги харесвате.

— Винаги са се държали добре с мен — отвърна Филипс и кимна.

Увърташе, не изглеждаше да е всецяло предан на работодателите си. Помислих си, че с още няколко въпроса можем да го накараме да се разприказва. Трябваше му само начален тласък.

— Лоялността е изключително важно качество — рече Конър приятелски.

— Те много държат на нея — потвърди негърът. — Очакват от теб да даваш всичко от себе си за фирмата. Аз винаги идвам петнайсетина минути по-рано и оставам още толкоз, след като ми свърши смяната. Японците са много доволни, когато работиш извънредно. Правех същото и в Дженеръл Мотърс, но никой не го забеляза.

— Колко ви трае смяната?

— От девет до седем.

— Тази вечер също ли дойдохте по-рано?

— Да. Към девет без петнайсет бях вече тук.

Първото обаждане в полицията е било в осем и тридесет. Филипс бе пристигнал петнадесет минути след това и не е могъл да види убийството.

— Кой беше дежурен преди вас?

— Обикновено е Тед Коул, но тази вечер не знам дали е бил той.

— Защо? — попитах.

Негърът избърса потта от челото си и отклони поглед.

— Как така не знаете, господин Филипс? — продължих да го притискам.

Той премига, намръщи се, ала не ми отговори.

Понечих да задам следващия си въпрос, но Конър вдигна ръка, за да ме спре.

— Предполагам, че сте били доста изненадан, когато сте влезли в дежурната в девет без петнайсет. Така ли е, господин Филипс? — впи очи в негъра той.

— Точно така — рече Филипс.

— Какво направихте, когато се сблъскахте с тази необичайна ситуация?

— Ами рекох му: „Какво обичате?“. Вежливо, но твърдо. Все пак това е стая на охраната, не може всеки да влиза в нея. А този тип го виждах за пръв път. Освен това ми се стори нервен и напрегнат. Доста напрегнат! Той ми каза само: „Махни ми се от пътя!“. Грубичко и нагло. Грабна си куфарчето, бутна ме настрана и мина покрай мен. А аз му викам: „Извинете, господине, може ли да се легитимирате?“. Той не ме удостои с отговор. Прекоси фоайето и слезе по стълбите.

— Не се ли опитахте да го спрете?

— Не, сър.

— Защото беше японец ли?

— Познахте. Но се обадих в централната дежурна — тя е на деветия етаж. Казах им, че съм заварил някакъв тип в моята стая, а оттам ми отговориха да не се притеснявам, всичко било наред. Но усетих, че и те са напрегнати. После погледнах мониторите и… видях мъртвото момиче. Чак тогава разбрах каква била работата.

— Можете ли да опишете мъжа, когото сте намерили тук? — попита Конър.

Филипс вдигна рамене.

— Трийсет — трийсет и пет годишен. Среден на ръст. С тъмносин костюм — те всички носят такива. Всъщност беше малко по-фриволно издокаран от останалите: вратовръзката му беше на цветни триъгълничета. А и освен това на ръката си имаше белег като от изгаряне.