Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— И затова реши да ми позвъниш — прекъснах го аз.

— Да.

— Как се казва въпросният японец? — попитах Греъм.

— Как беше… — вторачи се той в записките си. — Ишихара… Ишигури… нещо такова.

— Сигурно ти е дал визитната си картичка.

— А, да. Тя остана у Мерино.

— Освен този, там има ли други японци? — попитах го аз.

— Сериозно ли ме питаш? — разсмя се Греъм. — Горе бъка от тях. Човек се чувствува като в Дисниленд.

— Имам предвид на самото местопрестъпление.

— Тъкмо за него ти говоря. Не можем да ги изпъдим. Повтарят, че сградата си била тяхна, че тази вечер е тържественото й откриване и те имали право да се движат свободно из нея. И разни други все в този дух.

— Къде дават приема? — зададох аз поредния си въпрос.

— На етажа под местопрестъплението, на четирийсет и петия. Страхотна навалица е. Сигурно има поне осемстотин души. Кинозвезди, сенатори, конгресмени. Мадона, Том Круз, сенаторът Хамънд, сенаторът Кенеди, Елтън Джон, сенаторът Мортън. Кметът Томас, къде без него. Градският прокурор Уайланд… Знаеш ли, може би бившата ти жена също е тук, Пийт. Нали още работи при Уайланд?

— Доколкото знам, още е при него.

Греъм въздъхна.

— Сигурно е чудесно да шибаш юристка. Не е честно правниците само нас да опъват!

Не ми се говореше за моята бивша съпруга.

— Напоследък не се виждаме много често — смънках аз.

Тихо дрънна звънче и асансьорът изтърси: „Йонджусан“.

Греъм погледна светещите цифри над вратата и рече:

— Това чудо дори говори! Какви ли не щуротии измислят!

— Йонджуши — продължи асансьорът. — Мосугу де гозаймасу.

— Какво каза?

— Че почти сме стигнали до етажа.

— Мамичката им японска! — процеди Греъм. — Щом искат асансьорът им да говори, поне да го научат на английски! Тук все още е Америка!

— Вече не съм много сигурен — отбеляза Конър, докато гледаше надолу към светлините на града.

— Йонджуго — рече асансьорът.

Вратата се отвори.

Греъм излезе прав. Партито беше грандиозно. Целият етаж бе превърнат в копие на бална зала от четиридесетте години. Мъжете бяха в смокинги и официални костюми. Жените — във вечерни тоалети. Оркестърът свиреше старовремски парчета на Глен Милър. Пред вратата на асансьора стоеше мъж с прошарена коса, широки рамене на спортист и загоряло лице, което ми се стори познато. Той влезе в кабината и ми нареди:

— Приземният етаж, моля!

Лъхна ме на уиски.

Друг, по-млад субект в костюм, се появи сякаш изпод земята и застана до него.

— Този асансьор е за нагоре, господин сенатор — рече той.

— Какво?

— Асансьорът е за нагоре, сър.

— Добре, но аз искам да сляза долу ! — настоя побелелият спортист, като внимателно изговаряше думите, за да не си преплете езика.

— Да, да, знам, господин сенатор — припряно отвърна спътникът му. — Ще се качим на другия асансьор.

После здраво сграбчи пияницата за лакътя и го извлече от кабината.

Вратата се затвори. Асансьорът продължи нагоре.

— Парите на данъкоплатците в действие! — обади се Греъм. — Познахте ли го? Сенаторът Стивън Роу. Приятно е човек да го види на това парти. Особено като си помисля, че е член на сенатската комисия по финансите, която регламентира ограниченията на вноса от Япония. Но всъщност него повече го интересуват девойките, също както приятеля му, сенатора Кенеди.

— Така ли?

— Разправят, че си падал и по пиячката.

— Забелязах.

— Затова си води навсякъде онова момче. Да го варди от неприятности.

Асансьорът спря на четиридесет и шестия етаж. Отново звънна тихо електронната камбанка.

— Йонджуроку. Домо аригато гозаймасу.

— Най-сетне! — възкликна Греъм. — Вече можем да се захванем за работа.

Вратата се отвори. За малко не се блъснахме в стена от сини бизнесменски костюми, обърнати с гръб към нас. Поне двадесет мъже се бяха натъпкали във фоайето непосредствено пред асансьора. Във въздуха се носеха гъсти кълбета цигарен дим.

— Моля, направете ни път! Пуснете ни да минем! — провикна се Греъм и грубо разблъска мъжете. Аз вървях по петите му, а Конър се движеше зад мен, безмълвен и с нищо непривличащ вниманието на околните.

Четиридесет и шестият етаж беше приютил административната централа на Накамото Индъстрис. Имаше наистина впечатляващ вид.

Когато застанах в застланата с дебел килим приемна, пред мен се откри целият етаж като на длан. Той представляваше гигантско отворено пространство с големината на половин футболно игрище — може би около четиридесет на шестдесет метра. Всичко създаваше усещането за простор и изисканост. Таваните бяха високи, облицовани с дърво. Мебелите — тапицирани в сиво и черно. Килимът беше толкова плътен, че краката ти сякаш потъваха. Стените приглушаваха всички звуци. Осветлението също бе меко, което допринасяше за общата атмосфера на спокойствие и разкош. Обстановката повече подхождаше за банка, отколкото за офис на фирма.