Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

До вратата забелязах два чифта обувки. Мъжките бяха яки, туристически, а дамските — с високи токчета.

— Капитан Конър? — казах аз.

— Момент!

Един от параваните шоджи се плъзна настрана и иззад него се появи Конър. Той се оказа учудващо висок, към метър и деветдесет. Беше облечен в юката, лек японски халат от синя памучна тъкан. На вид Конър изглеждаше към петдесет и пет годишен. Широкоплещест, започнал да плешивее, с грижливо подрязани мустаци, остро изсечени черти и пронизителен поглед. Гласът му бе дълбок и спокоен.

— Добър вечер, лейтенант.

Ръкувахме се. Конър ме огледа от главата до петите и кимна одобрително.

— Видът ти е представителен. Това е добре.

— Доскоро работех в пресцентъра. Там свикнах с мисълта, че човек никога не знае кога ще му се наложи да се появява пред камерите и фотоапаратите на журналистите — отвърнах аз.

Конър отново кимна.

— Значи тази вечер си дежурен на повикване от Отдела за специално обслужване?

— Да.

— Откога си в отдела?

— От шест месеца.

— Говориш ли японски?

— Малко. Вземам уроци.

— Би ли ме изчакал няколко минути да се преоблека? — Конър се обърна и изчезна зад паравана. — За убийство ли става дума?

— Да.

— Кой ти съобщи за случая?

— Том Греъм. Той е пристигнал на местопрестъплението и за момента ръководи разследването. Каза ми, че японците настоявали да повика някого от нашия отдел, който да говори езика им.

— Ясно — рече Конър.

Последва пауза. Чух звук от течаща вода.

— Такова искане нещо обичайно ли е? — поде отново той.

— Не. Най-често полицаите ни търсят, за да им превеждаме, когато не могат да се разберат с японците. Всъщност не съм чувал досега японец да е изисквал присъствието на някого от нас.

— И аз не съм — рече Конър. — Греъм ли те посъветва да ме вземеш? Това би ме учудило, ние с него много-много не се обичаме.

— Не — отговорих аз. — Фред Хофман предложи да се възползвам от помощта ти. Опасява се, че не съм достатъчно опитен. Каза, че ще ти се обади, за да те предупреди.

— Значи два пъти са ти звънели вкъщи?

— Да.

— Ясно.

Той се появи отново. Този път — в тъмносин костюм. Завързвайки вратовръзката си, отсече:

— Закъсняваме.

После погледна часовника си и добави:

— Очевидно факторът време е решаващ в този случай. В колко ти се обади Греъм?

— Към девет.

— Оттогава вече са минали четирийсет минути. Да вървим, лейтенант! Къде ти е колата?

И забързахме надолу по стълбите.

Подкарах нагоре по Сан Педро, свих вляво по Втора улица и се насочих към небостъргача Накамото. Над асфалта се стелеше лека мъгла. Конър гледаше през прозореца на колата.

— Имаш ли добра памет? — попита той.

— Горе-долу.

— Би ли ми повторил двата телефонни разговора, които си провел тази вечер? С повече подробности. Ако можеш дори дословно.

— Ще опитам.

Конър ме изслуша, без да ме прекъсва и без да коментира чутото. Не разбирах какво точно го интересуваше, а и той не сподели. Когато свърших, рече:

— Значи Хофман не ти каза кой му се е обадил за наземната връзка?

— Не.

— Така или иначе, идеята е добра. Напоследък аз също избягвам да ползвам радиотелефона в колата. Много народ взе да слуша ефира.

Завих по Фигероа. В далечината видях осветения от прожектори небостъргач Накамото. Сградата от сив гранит сякаш докосваше нощното небе. Отбих в дясното платно и извадих от жабката шепа визитни картички.

От едната им страна пишеше на английски: „Детектив лейтенант Питър Дж. Смит, Отдел за специално обслужване, Полицейско управление на Лос Анджелис“. От другата — същото, но на японски.

Конър разгледа картичките.

— Как мислиш да се справиш с тази ситуация, лейтенант? Досега случвало ли ти се е да общуваш с японци?

— Само два-три пъти с пияни шофьори.

— Имаш ли нещо против да ти предложа как да действаме? — деликатно подхвърли Конър.

— Напротив — отвърнах му аз, — много ще съм ти благодарен за помощта.

— Чудесно. Понеже ти си представителят на отдела, вероятно ще е най-удачно, когато пристигнем, да поемеш нещата в свои ръце.

— Окей.

— Не ме представяй никому и не говори с мен. Дори не ме поглеждай.

— Добре.

— Забрави, че съществувам. Действай, сякаш ме няма.

— Ясно.

— Дръж се дистанцирано и официално. Не разкопчавай сакото си и ходи изправен, не се прегърбвай. Ако някой ти се поклони, не му отвръщай със същото. Само леко кимни. Един чужденец никога не може да усвои ритуала на покланянето. Затова по-добре не се и опитвай.