Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Господин Хаяши има две деца.

Опитах се да го изрека на японски:

— Хаяши сан ва кодомо га фур… футур…

Изругах, а жената от касетофона вече минаваше нататък:

— Тази напитка никак не е вкусна.

Учебникът ми беше отворен върху кревата до счупената кукла на дъщеря ми, която бях поправил. В другия край се мъдреха албум и снимки от втория рожден ден на Мишел. Бяха минали четири месеца, а аз така и не намерих време да подредя фотографиите в албума.

Подобни неща не бива да се отлагат, защото времето лети много бързо.

— В два часа ще има съвещание — изтърси магнетофонът.

Пръснатите върху леглото снимки вече не отговаряха на действителността. За четири месеца Мишел се бе променила напълно. Тя бе пораснала и роклята от черно гладко кадифе с бяла дантелена якичка, която бившата ми съпруга й бе купила за рождения ден, й бе омаляла съвсем.

На всичките снимки някогашната ми жена играе централна роля: държи тортата, докато Мишел духа свещите; помага на детето да разопакова подаръците. Изобщо изглежда като всеотдайна майка. Истината е, че дъщеря ми живее с мен, а бившата ми жена я вижда доста рядко. Често не я взема за събота и неделя и пропуска да ми изпрати издръжката.

Но на човек и през ум не би му минало всичко това, ако съди по тези снимки от рождения ден.

— Къде е тоалетната?

— Аз съм с кола. Мога да ви откарам.

Продължих да уча. Всъщност тази вечер бях дежурен на повикване. Ако в управлението им потрябваше някой от Отдела за специално обслужване, щяха да потърсят мен. Беше девети февруари, четвъртък. Вечерта бе спокойна и не очаквах да има много работа. До девет часа ми бяха звънили само три пъти.

Отделът за специално обслужване е нещо като дипломатическа служба на полицията. Ние поемаме случаите, когато дипломати или известни личности имат вземане-даване с органите на реда. Също така осигуряваме преводачи за чужди граждани, влезли по един или друг повод в контакт с полицията. Работата е разнообразна и не особено напрегната. Когато съм дежурен на повикване, най-много да ме потърсят пет-шест пъти, като обикновено не става дума за нещо спешно. В повечето случаи решавам проблема, без дори да си мръдна задника от стола. Доста по-приятно е от предишната ми служба в пресцентъра на полицията.

Но както и да е. Първото обаждане вечерта на онзи девети февруари касаеше Фернандо Консека, чилийския вицеконсул. Една патрулна кола го беше спряла. Фърни бил толкова пиян, че очевидно не бил в състояние да шофира, но се позовавал на дипломатическия си имунитет. Казах на полицая да го откара в дома му и си записах на сутринта отново да направя оплакване в консулството.

Час по-късно ме потърсиха двама детективи, които арестували в Гардина някакъв заподозрян в участие в кръчмарска престрелка. Човекът не говорел друг език, освен самоански и колегите искаха да им осигуря преводач. Казах им, че мога да го сторя, но според мен всички самоанци знаят английски, тъй като островите им от десетки години са под американска опека. Детективите отвърнаха, че сами ще се оправят. После ми позвъниха, защото камионите на телевизията паркирали пред противопожарните кранове на стадиона, където съставът „Аеросмит“ имал концерт. Посъветвах полицаите да се обърнат към пожарната. През следващия час не ме обезпокои никой. Задълбочих се в учебника и внимателно слушах напевния женски глас, който ми казваше неща като: „Вчера времето беше дъждовно“.

Тогава се обади Том Греъм.

— Някакви тъпи японци ни създават проблеми — рече Греъм. — Направо се учудвам на наглостта им. Най-добре ще е да дойдеш, Пийти сан. Адресът е: Фигероа хиляда и сто, на ъгъла със Седмо авеню. Това е новият небостъргач Накамото.

— За какво става дума? — попитах аз.

Греъм е добър детектив, но е много сприхав и има навика да преувеличава.

— Тъпите японци искат някого от тъпия Отдел за специално обслужване. Тоест твоя милост. Не ни дават да си вършим работата, докато не дойде някой от вас.

— Как така не ви позволяват? Защо? Всъщност какво правите там?

— Разследваме убийство — избоботи Греъм. — Бяла жена на около двайсет и пет години. Очевидно шест нула едно 1 1 При разговори по радиостанции американските полицаи използват цифрови кодове за названията на различните престъпления. Така се е образувал своеобразен полицейски жаргон. — Б.пр. . Просната е по гръб баш в средата на проклетата им заседателна зала. Чудна картинка! Гледай да дойдеш колкото можеш по-скоро!