Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Музика ли чувам там при теб? — попитах аз.

— Да — отвърна Греъм. — Тук се вихри голямо парти. Тази вечер е официалното откриване на небостъргача Накамото. Хайде, моля те, побързай!

Отговорих му, че тръгвам. После позвъних на съседката, госпожа Асинио, и я помолих да се погрижи за детето ми, докато ме няма. Тя се съгласи. Малко допълнително припечелени пари никога не й бяха излишни. Докато я чаках да дойде, си смених ризата и облякох своя най-хубав костюм. Тъкмо тогава ми се обади Фред Хофман. Той беше старши дежурен по управление. Нисък, набит мъж с побеляла коса.

— Пийт, мисля, че този път ще имаш нужда от помощ.

— Защо? — недоумявах.

— Доколкото разбрах, става дума за убийство, в което са замесени японски граждани. Случаят може да се окаже деликатен. Откога работиш в отдела?

— От около шест месеца.

— На твое място бих взел със себе си някой по-опитен. Мини покрай Конър и го подбери пътьом.

— Кого, кого?

— Джон Конър. Не си ли чувал за него?

— А, да, разбира се.

Всички в управлението знаеха Конър. Той беше същинска легенда — най-прочутият служител на Отдела за специално обслужване.

— Та той не се ли пенсионира? — вметнах аз.

— В нещо като дългосрочен неплатен отпуск е, но продължава да работи по случаи, свързани с японци. Мисля, че ще ти е от полза. Знаеш ли, най-добре е аз да му се обадя, а ти направо мини да го вземеш — рече Хофман и ми даде адреса му.

— Добре. Благодаря ти.

— Още нещо. Използвайте наземна връзка, Пийт!

— Разбрано — отвърнах. — По чие нареждане?

— Просто мисля, че така ще е по-добре.

— Както кажеш, Фред.

„Наземна връзка“ означава да не използваме радиостанциите, за да не могат да ни прехванат журналистите, които слушат полицейските честоти. В някои ситуации това е обичайна практика. Всеки път, когато Елизабет Тейлър влиза в болница, минаваме на наземна връзка. Ако синчето на някоя известна личност загине при автомобилна катастрофа, също не прибягваме до радиостанциите, за да сме сигурни, че родителите ще научат новината, преди телевизионните екипи да започнат да тропат по вратите им. Но никога не бях чувал за наземна връзка при убийство.

Все пак, докато карах към центъра на града, не се обадих никому по телефона в колата, а си пуснах радиото. Вървяха новините. Съобщиха за тригодишно момченце, случайно простреляно при обир с взлом. Куршумът засегнал гръбнака, детето било парализирано от кръста надолу и…

Смених станцията и попаднах на някаква забавна програма. В далечината се мержелееха небостъргачите, които сякаш се носеха над мъглата. Когато стигнах Сан Педро, свих от магистралата по отбивката, водеща към дома на Конър.

За Джон Конър знаех, че е живял известно време в Япония, където научил езика и опознал добре културата на тази страна. През шестдесетте години той бил единственият полицай в управлението, който говорел японски, въпреки че в Лос Анджелис живее най-многобройната японска общност извън страната на изгряващото слънце.

Сега, естествено, в управлението служат повече от осемдесет полицаи с японски и много други като мен, които учат езика.

Конър се бе пенсионирал преди няколко години, но всички, работили с него, бяха единодушни, че той е най-добрият. Носеше му се славата, че действал светкавично и често решавал случаите за броени часове. Имаше реноме на много способен детектив, невероятно умел при воденето на разпити. Говореше се, че можел да измъква нужната му информация от свидетелите както никой друг. Но колегите го ценяха най-вече заради спокойния му, разсъдлив начин на действие. Веднъж някой от тях ми каза: „Работата с японци изисква ловкостта на въжеиграч. Ако нямаш това качество, рано или късно ще залитнеш на едната или на другата страна и ще паднеш. Някои от нас застават твърдо на позицията, че японците са прекрасни хора, неспособни да извършат нищо лошо. Други решават веднъж завинаги, че ония с дръпнатите очи са подли гадове до един. Конър успява да запази равновесие. Той не се поддава на подобни опростенчески обобщения и знае какво върши“.

Джон Конър живееше в индустриалната зона близо до Седма улица, в голяма тухлена сграда, използвана преди за склад, долепена до огромен гараж за камиони. Товарният асансьор беше повреден. Изкачих се по стълбите на третия етаж и почуках.

— Отворено е — обади се отвътре мъжки глас.

Влязох в малкия апартамент. Холът беше почти празен. Обзавеждането бе изцяло японско: рогозки татами, паравани шоджи и стени, покрити с дървена ламперия. На една от тях висеше свитък оризова хартия с калиграфски изписани йероглифи. Под него имаше масичка от черно лакирано дърво, върху която беше поставена ваза със стрък бяла орхидея.