Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Не успяхме да се преборим за нещо по-прилично, а и нямаме достатъчно средства за разточителства като ремонт на тавана например — рече Сандърс. — Но както и да е… Пазете си главата!

Той се запровира между бюрата. Аз не съм гигант — висок съм метър и осемдесет, но въпреки това трябваше да се наведа, за да го последвам. Някъде откъм тавана чух силно хрущене.

— Кънкьори — обясни ми Сандърс.

— Моля?

— Намираме се под зимния стадион. Вече свикнахме. Това е нищо. Следобед, когато тренират хокеистите, е далеч по-шумно.

Чувствах се като в подводница. Студентите бяха така съсредоточени в работата си, че дори не ни поглеждаха.

— От каква лента искате да направим презапис?

— Японска, осеммилиметрова. От охранителни камери. Навярно ще е доста трудно…

— Трудно ли? Не вярвам — поклати глава ученият. — На младини изведох първите алгоритми за усилване на видеоизображения. Изчистване на образа, точково съответствие, напасване на контурите — такива ми ти работи. Едно време всички използваха алгоритмите на Сандърс. Тогава бях последен курс в Калифорнийския политехнически университет, а през свободното си време работех в Лабораторията за космически изследвания. Ще ви направим копията, не се тревожете.

Подадох му една от касетите. Той я разгледа.

— Същинско бижу!

— И какво стана с вашите алгоритми? — полюбопитствах аз.

— Загубиха интерес към тях. В началото на осемдесетте години американските фирми като Ар Си Ей и Дженеръл Електрик вече не се занимаваха с този вид електроника. Оказа се, че в Щатите няма приложение за моите алгоритми. — Сандърс вдигна рамене и продължи: — Затова се опитах да ги продам в Япония. На Сони.

— И…?

— Японците вече ги бяха патентовали в страната си.

— Значи междувременно са ги измислили, така ли?

— Не. Просто ги бяха патентовали. В Япония патентоването е своеобразна война. Системата им е доста странна. Процедурата по получаването на патент върху нещо трае осем години, но година и половина след датата на заявката самата молба се публикува в специално държавно издание, след което правата върху ползването се смятат за гарантирани или поне за трудно оспорими. Естествено, Япония не е подписвала с Америка договор за взаимно признаване на патентите. Но както и да е… Когато пристигнах там, установих, че Сони и Хитачи са патентовали близки до моето изобретения и за всеки случай са покрили и съседни територии. Тоест патентовали са сходни начини на използване. Те не разполагаха с моите алгоритми, но и аз бях лишен от правото да ги прилагам.

Сандърс въздъхна и добави:

— Трудно е за обяснение. Пък и това е стара история. Сега вече японците са далеч пред нас в областта на видео софтуера. Но ние в тази лаборатория не се предаваме. А, ето го и човека, който ни трябва! Дан, много ли си зает?

Млада, чернокоса жена вдигна глава от компютъра. Иззад очилата с рогови рамки ни изгледаха две големи очи. Част от лицето й бе засенчено от тръбите по тавана.

— Но ти не си Дан! — зяпна Сандърс. — Тереза, къде е Дан?

— Отиде на някакъв изпит — отвърна Тереза. — Аз му помагам със синхронизирането на движенията в реално време. Още малко ми остава.

Имах чувството, че тя е по-възрастна от колегите си. Трудно ми беше да кажа защо. Това впечатление не се създаваше от дрехите й. Те бяха съвсем младежки — ярка лента на челото, джинсово яке и фланелка с надпис „U2“. Но момичето излъчваше спокойствие и уравновесеност. Навярно тъкмо заради това се открояваше от другите студенти.

— Можеш ли да продължиш по-късно? — попита Сандърс, заобиколи бюрото и застана пред монитора. — Имаме спешна работа. Трябва да помогнем на полицията.

— Няма проблем — рече младата жена и започна да изключва апаратурата.

Макар че бе с гръб към мен, успях да я огледам по-добре. В нея имаше нещо екзотично, азиатско. Всъщност Тереза беше красива, страхотно красива. Приличаше на онези фотомодели с високите скули. За момент се почувствах объркан. Момичето бе твърде хубаво, за да работи в мазе, наречено лаборатория. Това беше някакво недоразумение.

— Запознайте се с Тереза Асакума — рече Сандърс. — Единствената японка, която работи тук. Тя е студентка последен курс.

— Здравейте — измънках аз и се изчервих.

Прекалено много изненади ми се струпаха за кратко време. Стоях като глупак и се чудех какво да кажа. Не ми се щеше тъкмо японка да презаписва касетите. Но от друга страна, името й не беше японско. Само презимето… А пък и не изглеждаше като истинска японка. Кожата й бе прекалено матова. Може би единият от родителите…