Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Да живее свободата на словото!

— Я не ми вдигай студентски лозунги! — смръщи се Кен. — Бъди реалист! Американският печат отразява мнението на мнозинството. А мнението на мнозинството е всъщност мнението на групировката, която е на власт. Сега на власт са японците. И ние, репортерите, се съобразяваме с мнението на управляващите. Няма какво да се чудиш. По-добре внимавай!

— Ще се постарая.

— Ако все пак размислиш и решиш да се възползваш от пликчето, обади ми се без колебание.

Трябваше да говоря с Конър. Чак сега разбрах защо толкова се тревожеше и защо искаше час по-скоро да приключим разследването. Една добре организирана кампания, почиваща на инсинуации, може да унищожи всекиго. Ако с това се заеме специалист — а Невестулката бе най-добрият в тази област — в пресата ден след ден ще се появяват нови и нови материали, независимо че нищо ново не се е случило. Ще гръмнат заглавия от рода на „Следствието още не се е произнесло за вината на полицай“, без изобщо да е започвало следствие. Но тлъстите букви ден след ден ще се набиват в очите на хората и те постепенно ще си съставят мнение. Истината е, че винаги има начин да бъде изопачена истината.

Дори в края на краищата обектът на кампанията да бъде оправдан, нищо не пречи тя да кулминира със статия, озаглавена „Прокуратурата не успя да уличи обвиненото ченге“. Това е по-лошо, отколкото да те осъдят.

Цял живот не можеш да се оправиш с последствията от такава атака в пресата. В паметта на хората остава обвинението, а не фактът, че си оправдан. Такава е човешката природа. Веднъж набеден, мъчно ще си възвърнеш репутацията на безукорен.

Побиха ме тръпки. Започнах сериозно да се притеснявам. Бях потънал в черни мисли и тъкмо се канех да паркирам пред физическия факултет на Университета на Южна Калифорния, когато се обади заместник-началникът Олсън.

— Питър.

— Да, сър.

— Вече е почти десет. Защо касетите още не са на бюрото ми? Нали обеща?

— Оказа се, че не е лесно да бъдат презаписани.

— С това ли се занимаваш от сутринта?

— Да, разбира се. Защо?

— Докладваха ми, че продължаваш да разследваш този случай. Преди час си задавал странни въпроси в японски изследователски център. После си разпитвал негов служител. Ходиш по разни семинари… Да изясним едно нещо, Питър. Приключено ли е следствието, или не?

— Приключено е — отвърнах аз. — Просто се опитвам да направя копия от записите.

— Моля те, не се занимавай с нищо друго!

— Добре, Джим.

— Стори го за доброто на управлението и на хората, които работят в него. Да се отървем веднъж завинаги от този инцидент.

— Окей, Джим.

— Не бих искал нещата да ми се изплъзнат от ръцете.

— Разбирам.

— Дано наистина си ме разбрал. Направи копията и моментално се яви при мен! — рече Олсън и затвори телефона.

Паркирах колата и тръгнах към сградата на факултета по физика.

Изчаках до вратата на амфитеатралната аудитория, докато Филип Сандърс си довърши лекцията. Той бе застанал пред изписаната със сложни формули черна дъска. В помещението имаше тридесетина студенти, повечето от които седяха на предните банки. Виждах само тиловете им.

Доктор Сандърс бе около четиридесетгодишен, от онези енергични личности, дето не ги свърта на едно място. Той крачеше напред-назад и час по час потропваше нервно с тебешира по дъската, за да наблегне върху едно или друго понятие. Не можах да разбера дори какъв предмет преподава. Стигнах до извода, че е нещо, свързано с електричеството.

Звънецът оповести края на часа, студентите си събраха записките и тръгнаха да излизат. Смаях се: почти всички бяха азиатци. Японци, корейци, индийци, пакистанци. От цялата група — само трима белокожи.

— Не се учудвайте — каза ми Сандърс по-късно, когато двамата се отправихме към лабораторията. — Моята дисциплина не привлича американците. От години е така. Приложната сфера и работата в промишлеността не ги блазни. Ако не бяха азиатците с докторати по инженерни науки и по математика, американските фирми производителки здраво биха закъсали.

Слязохме по някакви стълби и свихме вляво. Озовахме се в подземен коридор. Сандърс крачеше доста бързо, едва успявах да го следвам.

— Лошото е, че нещата се променят — продължи той. — Моите студенти вече не остават тук, а се връщат у дома си. Корейците, тайванците, дори индийците — всеки предпочита своята страна. Там жизненото равнище напоследък се повиши и има доста възможности за интересна и доходна работа. Някои от тези държави разполагат с невероятен контингент от високообразовани кадри.