Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Но Накамото…

— Лейтенант — прекъсна ме Доналдсън и погледна нервно към подиума, — нека ви обясня нещо. Аз работя в изследователския център Хамагури. Негов собственик е корпорацията Кайкацу Индъстрис. Тя е конкурент на Накамото. А съперничеството между японските фирми е ожесточено. Твърде ожесточено , повярвайте ми! Нашият Център не е работил снощи по поръчка на Накамото. И никога не би направил каквото и да е за тях. При никакви обстоятелства! Това е немислимо! Ако секретарката ми ви е казала подобно нещо, тя просто е сгрешила. Вече е мой ред да говоря. Други въпроси имате ли?

— Не. Благодаря ви.

Проехтяха рехави ръкопляскания. Лекторът явно бе свършил.

Аз излязох от залата.

Когато потеглях от паркинга пред хотел „Бонавенчър“, ми позвъни Конър. Обаждаше се от игрището за голф.

— Казаха ми, че си ме търсил. Дано е за нещо важно, защото си прекъснах играта.

По тона му личеше, че е раздразнен.

Съобщих му за срещата в един часа със сенатора Мортън.

— Добре — отвърна Конър. — Мини да ме вземеш в десет и половина. Друго има ли?

Разказах му за безрезултатните си похождения в Лабораторията за космически изследвания и в Хамагури, както и за разговора с Доналдсън.

— Само си си загубил времето — въздъхна Конър.

— Защо?

— Хамагури е основан от Кайкацу, а те са конкуренти на Накамото. Никога не биха помогнали на враговете си.

— И Доналдсън ми каза същото.

— Сега къде ще ходиш?

— Във видеолабораториите на Научния център към Университета на Южна Каролина. Трябва на всяка цена да направя копия от записите.

Конър помълча известно време.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — попита той.

— Няма.

— Окей. Ще се видим в десет и половина.

— Защо толкова рано?

— В десет и трийсет — повтори Конър и затвори.

Едва сварих да окача слушалката и телефонът отново иззвъня.

— Нали щеше да ми се обаждаш!

Беше Кен Шубик от „Лос Анджелис Таймс“. Усетих го, че е сърдит.

— Извинявай, бях много зает. Сега имаш ли време да поговорим?

— Да.

— Научи ли нещо повече по въпроса?

— Виж какво… — Той направи пауза. — Къде се намираш в момента?

— На около пет пресечки от теб.

— Мини да пийнем по кафе.

— Не искаш да говориш по телефона?

— Ами…

— Стига бе, Кен. Откак те знам, само по телефона си вършиш работата.

Както всички репортери от „Таймс“, Шубик по цял ден не сваляше слушалката от ухото си. Това бе любимата му поза, в която пишеше на компютъра и правеше куп други неща. Когато работех в пресцентъра, кабинетът ми бе на две преки от редакцията, но Кен предпочиташе да се чуваме по телефона, вместо да се посещаваме един друг.

— Отбий се при мен, Пийт.

Явно Кен наистина искаше да говорим очи в очи.

— Добре — отвърнах. — След десет минути съм при теб.

„Лос Анджелис Таймс“ е най-богатият и печеливш вестник в Америка. Редакцията му заема един цял етаж от така наречената сграда Таймс, който представлява каре с огромна площ. Пространството е умело разделено така, че размерите му не стряскат окото на посетителя, който от пръв поглед трудно би могъл да предположи, че тук работят неколкостотин души. Човек се досеща за мащабите на редакционното помещение, когато тръгне покрай безкрайните редици от еднакви модули — работните места на журналистите, всяко със светещ компютърен екран, с телефон, чиято лампичка-звънец мига непрестанно, и с неизменните снимки на домочадието.

Кутийката на Кен се намираше в сектора „Градски новини“ в източната част на етажа. Заварих го да кръстосва нервно малкото пространство пред бюрото си. Щом ме забеляза, веднага ме хвана за лакътя и ме поведе.

— Да вървим да пием кафе.

— Какво има? Не искаш някой да ни види заедно ли?

— Да, Невестулката. Ей го там, сваля новото маце от „Международни новини“. Тя още не се е ориентирала в обстановката.

Кен кимна към отсрещния ъгъл. Там, до прозорците, забелязах познатата ми фигура на Уили Уилхълм, известен на всички като Уилхълм Невестулката. Върху слабото му лице с изражение на пор в момента бе нахлузена игрива маска: той явно пускаше шеги пред девойчето, което седеше до един компютърен монитор.

— Парчето си го бива — рекох аз.

— Ъхъ. Само задникът й е възголемичък. Холандка е — поясни Кен. — Тук е само от седмица и още не е разбрала с кого си има работа.

Почти във всеки колектив ще се намери по някой като Невестулката — човек, у когото амбициите преобладават над скрупулите и който винаги се поставя в услуга на властимащите, но за сметка на това го мразят всичките му колеги. Такъв беше случаят на Уилхълм Невестулката.