Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

В този миг двамата осъзнаха, че ги слушам. Станаха и се отдалечиха. Чух как радетелят за японо-американско сътрудничество споменава нещо за „гаранции, че щатът Монтана ще одобри…“. Приятелят му само кимаше замислено. Онзи го тупна ободрително по рамото.

— Вие ли сте лейтенант Смит?

Някаква жена бе застанала пред мен.

— Да — отвърнах аз.

— Казвам се Кристен, помощничка съм на доктор Доналдсън. Кевин от Космическата лаборатория се е обадил, че ще дойдете. Ставало дума за някакви видеоленти, така ли?

— Да, бих желал да направите копия от тях.

— Съжалявам, но когато Кевин е позвънил, не бях тук. Секретарката, която е говорила с него, не е разбрала точно какъв е проблемът.

Погледнах я изумено.

— Доктор Доналдсън отсъства в момента. Ангажиран е с един семинар.

— Разбирам.

— Без него трудно бих могла да ви помогна.

— Касае се само за презапис. Навярно някой друг от вашия център…

— По принцип да, но точно днес това е невъзможно.

Пред мен отново се издигаше японската стена. Жената се държеше много вежливо, но стената бе непроницаема. Логично беше да предположа, че японска фирма няма да ми окаже съдействие дори за нещо толкова неутрално като презаписа на лентите.

— Ясно — рекох аз.

— Просто днес още никой не е дошъл на работа. Снощи възникна спешна задача и колегите работиха до късно, всъщност почти до сутринта. Много неудобно се получи, но виновна е секретарката, която не е знаела, че хората ще закъснеят. Съжалявам, задето напразно сте се разкарвали дотук.

Направих последен опит.

— Лично началникът на полицията ми възложи час по-скоро да извадя копия от тези записи. В Космическата лаборатория ми отказаха, сега и вие… Шефът ще ми откъсне главата!

— Много бих искала да ви помогна. Сигурна съм, че и доктор Доналдсън на драго сърце би го сторил. И преди сме изпълнявали специални поръчки за полицията. Но… Ако искате, елате по-късно. Или ми оставете…

— Не, не мога да ви ги оставя.

— Да, разбирам. Съжалявам, господин лейтенант. Защо не наминете пак към обед?

— Сигурно няма да мога. Извадих лош късмет. Ако снощи всички не бяха работили до късно…

— Да, наистина, това не се случва всеки ден.

— Някакъв научен проблем ли решаваха?

— Нямам представа. Тук се занимаваме с най-различни дейности. Обикновено бързите поръчки са от комерсиален характер. Телевизионни реклами, които се нуждаят от специални ефекти; възстановяване на сигнала от лоши записи и разни от този род. Скоро работихме за Сони — върху новия видеоклип на Майкъл Джексън. Не знам какво точно са правили снощи. Но дочух, че е паднала къртовска работа. Трябвало да обработват към двайсет касети. И то светкавично. Чак след полунощ са успели да привършат.

„Не може да бъде!“, мина ми през ума.

Опитах се да си представя как би постъпил Конър на мое място. Реших да пробвам с изстрел в тъмнината.

— Е, надявам се, че от Накамото са били доволни — подхвърлих аз.

— Да, то бяха благодарности. Та нали всичко стана както те го искаха.

— Споменахте, че доктор Доналдсън бил на някакъв семинар…

— Да.

— Къде?

— В хотел „Бонавенчър“, на семинар за подготовка на ръководни кадри. Темата е: „Мениджмънт на изследователската дейност“. Предполагам, че докторът е доста уморен, но макар и недоспал, той е превъзходен оратор.

— Благодаря — рекох аз и й дадох визитната си картичка. — Ако имате някога нужда от нещо или ако искате да споделите с мен някакъв проблем, обадете ми се.

— Добре — отвърна тя и погледна визитката. — Благодаря ви.

Отправих се към изхода. Преди да стигна до вратата, от горния етаж слезе млад, около трийсетгодишен американец с костюм марка „Армани“. Личеше му, че е завършил мениджмънт в някой от престижните университети. Той се обърна към двамата мъже, които чакаха във фоайето:

— Господин Накагава вече се освободи и може да ви приеме, господа.

Моите познайници скочиха чевръсто, грабнаха лъскавите проспекти и последваха служителя, който закрачи бавно към асансьора.

А аз излязох навън и потънах в смога.

Пред входа на заседателната зала бе окачена табела, на която пишеше: ЯПОНСКИЯТ И АМЕРИКАНСКИЯТ СТИЛ НА УПРАВЛЕНИЕ. КАК ДА ГИ СЪВМЕСТИМ? Влязох. Вътре цареше типичната за бизнес семинар атмосфера.

Мъже и жени бяха насядали край дълги маси, застлани със сив плат, и си водеха бележки в полумрака, докато някакъв лектор монотонно дуднеше от катедрата.

Очилата жена стана от бюрото, където бяха наредени пропуски за закъснелите, и се приближи на пръсти към мен.