Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Да.

— В един и четирийсет и две тази сутрин ви потърси господин Еди Сака… Сакамура или нещо подобно. Твърдеше, че въпросът бил спешен, да му позвъните у дома на 555–8434. Отнасяло се за изчезналите видеокасети. Записахте ли?

„По дяволите!“, изругах наум.

— В колко часа ме е търсил? — изрекох на глас.

— В един и четирийсет и две. Опитахме се да ви издирим в Окръжната болница, ала сте били някъде в моргата и не ви намерихме. Съжалявам, лейтенант, но щом излезете от колата, е трудно да ви открие човек.

— Няма значение. Друго?

— В шест и четирийсет и три капитан Конър остави телефона на някакъв голф клуб, където да му позвъните.

— Ясно.

— В седем и десет се обади Робърт Удсън, от кабинета на сенатора Мортън. Сенаторът иска да се срещне с вас и с капитан Конър днес в един часа в лосанджелиския Кънтри Клъб. Удсън помоли да потвърдите присъствието си на срещата. Няколко пъти ви търсих, но телефонът беше все зает. Ще се обадите ли на сенатора?

Отговорих й, че ще го сторя, и я помолих да намери Конър на игрището за голф и да му предаде да ми позвъни в колата.

Чух как някой отключи входната врата. Беше Илейн.

— Добро утро — усмихна се тя.

— Съжалявам, но Шели още не е облечена.

— Не се притеснявайте. Аз ще я приготвя. В колко ще дойде госпожа Дейвис да я вземе?

— Чакам да ми се обади.

Илейн не се учуди. Не за пръв път ставаше свидетелка на номерата на бившата ми жена.

— Хайде, Мишел. Да ти изберем дрешки. Време е да отиваме на училище.

Погледнах си часовника и си налях още една чашка кафе, когато отново ме сепна телефонният звън.

Обаждаше се заместник-началникът Джим Олсън.

— Добро утро, Пийт.

— Здравей, Джим.

Тонът му беше дружески, но аз знаех, че Джим Олсън не би звъннал никому преди десет, освен ако проблемът не беше сериозен.

— Май здраво сме загазили. Видя ли днешните вестници? — подхвана той без предисловие.

— Да.

— А новините по телевизията тая сутрин?

— Хванах края.

— Началникът ми възложи да потуша пожара и да му докладвам за щетите. Но преди това исках да си съставя цялостна представа за случая. Имаш ли нещо против?

— Как ще имам!

— Вече говорих с Том Греъм. Той признава, че снощи яко сте се осрали. Е, разбира се, никой не е застрахован срещу провал.

— Прав е, за жалост.

— Две голи мадами попречили на двама детективи здравеняци да задържат заподозрян в убийство. Така ли беше?

Казано по този начин, наистина звучеше идиотски.

— Трябваше да видиш сцената с очите си, за да ни разбереш, Джим — отговорих аз.

— Добре… Проверих дали сте спазили изискванията на закона по време на преследването. Разполагаме със записи на компютрите в колите и на радиообмена. Действали сте напълно законно. Дори не сте псували в ефир. Слава богу! Ако се наложи, можем да предоставим лентите на средствата за масова информация. Така че в това отношение сме спокойни. Но е много неприятно, че Сакамура е мъртъв.

— Вярно е.

— Греъм се върнал да прибере поне девойките, но те били духнали. В къщата нямало никой.

— Така ли?

— В цялата бъркотия май не сте се сетили да им запишете имената.

— Да, за съжаление…

— Това означава, че нямаме свидетели на случилото се в къщата. Тук сме малко уязвими.

— Ъхъ.

— В момента вадят от колата останките на Сакамура и ще ги изпратят в моргата. Греъм ми каза, че за него случаят бил приключен. Разбрах, че имате някакви видеокасети, на които е записано как Сакамура убива момичето. Греъм заяви, че е готов да напише окончателен доклад за прокуратурата. Ти съгласен ли си с него? И според теб ли случаят е приключен?

— Да, шефе.

— Значи слагаме край на това гадно разследване. Японската общност в града го намира за необективно, основано на расови предубеждения, направо предизвикателно. Затова ще е най-добре да турим точка на всичко час по-скоро. Какво ще кажеш?

— Разбира се. Нямам нищо против.

— Е, добре, Пийт — рече Джим Олсън. — Ще поговоря с началника. Ще се опитам да го убедя да не се стига до дисциплинарни мерки.

— Благодаря ти, Джим.

— Не се притеснявай. Моето лично мнение е, че не сте допуснали никакви нарушения. Важното е, че разполагаме със записа на убийството, нали така?

— Да, да.

— Пратих Марти да търси въпросните касети в шкафа за веществени доказателства. Но не ги намери.

Поех си дълбоко дъх и казах:

— У мен са.

— Защо снощи не си ги оставил в шкафа?

— Исках да направя копия.

Заместник-началникът се изкашля и рече: