Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Ех, Пийт, защо не си спазил наредбите?

— Исках да направя копия — повторих аз.

— Добре, направи ги, но в десет часа искам оригиналите на моето бюро. Ясно ли е?

— Ясно.

— Дотогава ще продължим да ги търсим в шкафа.

Това означаваше, че щеше да ме покрие.

— Благодаря ти, Джим.

— Не ми благодари. Не съм направил нищо за теб. Всички законови изисквания са били спазени.

— Разбрано.

— Ще ти дам един съвет: действай светкавично. Мога да задържа нещата един-два часа, но, между нас да си остане, нещо се мъти около тази история. Не знам точно какво е и откъде идва. Така че не се бави!

— Добре, Джим. Веднага ще се заема с касетите.

Затворих телефона и тръгнах да правя копия.

Пасадина бе сякаш потънала в чаша млечен шейк. Лабораторията за космически изследвания се намираше в покрайнините на града, в подножието на планината, близо до големия футболен стадион Роуз Боул. Въпреки че беше едва осем и половина сутринта, околните възвишения не се виждаха, целите забулени с жълто-бял смог.

Мушнах кутията с касетите под мишница, показах на пазача значката си, разписах се и се заклех, че съм американски гражданин. След това той ме пропусна в централната сграда, до която се стигаше през вътрешен двор.

В продължение на десетки години Лабораторията бе служила за команден център на американските космически кораби, които фотографираха Юпитер и пръстените на Сатурн и изпращаха на Земята видеокартина. В тази лаборатория бяха положени основите на съвременната компютърна обработка на видеоизображения. Никой не би могъл да се справи с касетите по-добре от тукашните специалисти.

Мери Джейн Келъхър, отговаряща за връзките с обществеността, ме поведе към третия етаж. Тръгнахме по дълъг коридор, боядисан в яркозелено. Минахме край няколко зеещи врати, зад които се виждаха опразнени кабинети. Това ми направи впечатление и го споделих с Мери.

— Вярно е — отвърна тя. — Напуснаха ни куп свестни хора, Питър.

— И къде отидоха?

— Повечето се разбягаха по разни фирми. Някои постъпиха на работа в Ай Би Ем, други — в лабораториите на Бел в Ню Джърси. Но там оборудването не е на ниво. Сега японците предлагат най-добри условия и най-съвършена техника. Хитачи в Лонг Бийч, Санио в Торънс, Канон в Ингълуд — там отива цветът на американската наука.

— Това не ви ли тревожи?

— Разбира се, че ни тревожи. Всеизвестно е, че вместо да крадеш технологии, е по-добре да привлечеш мозъците, които са ги създали. Но какво да правим? — Тя вдигна рамене. — Учените искат да се занимават с наука. А Америка вече не може да си позволи да развива мащабно приложните изследвания. Да не говорим за фундаменталните! Не достигат средства. От друга страна, японците плащат добре и уважават науката. Разполагат с богата материална база. Приятели, които работят при тях, са ми казвали, че в това отношение имат буквално от пиле мляко. Ето, стигнахме.

Тя ме въведе в някаква лаборатория, натъпкана с видеотехника. Навред имаше метални уреди, по пода се виеха снопове кабели, а по бюрата бяха разположени монитори. Насред всичко това седеше брадат, около тридесет и пет годишен мъж на име Кевин Хаузър. Той се беше взрял в екрана пред себе си и разучаваше цветното изображение на някакъв предавателен механизъм. По бюрото се търкаляха кутии от кока-кола и обелки от шоколади. Явно Хаузър бе работил цяла нощ.

— Кевин, това е лейтенант Смит от лосанджелиското полицейско управление. Донесъл е някакви особени видеокасети, от които иска да му направим презапис.

— Само презапис ли? — Не скри разочарованието си ученият. — Без да коригираме нищо?

— Да, Кевин — каза Мери. — Само презапис.

— Лесна работа.

Показах на Хаузър една от касетите. Той я огледа и вдигна рамене.

— Обикновена осеммилиметрова касета. Какво е записано на нея?

— Заснетото от японски видеокамери с висока разделителна способност.

— Имате предвид сигнал с висока разделителна способност, така ли?

— Май да.

— Не би трябвало да ни затрудни. Носите ли магнетофон към това?

— Да.

Извадих плейъра от кутията и му го подадох.

— Боже, какви красиви играчки правят тези японци! — възкликна Кевин. — Вярно, че е за сигнал с висока разделителна способност — добави той, погледна магнетофона отзад, там където се включват кабелите, и се намръщи.

После нагласи настолната си лампа, отвори с отвертка пластмасовата касета и се вторачи в сребристата лента.

— Мдаа. Това за доказателство пред съда ли трябва да послужи?