— Регистрирахте ли се? Получихте ли комплект материали? — попита тя.
Показах й дискретно значката си и прошепнах:
— Бих искал да говоря с доктор Доналдсън.
— Той е следващият оратор. След седем-осем минути ще му дойде редът. Някой друг не може ли да ви свърши работа?
— Няма да му отнема повече от минута.
Тя се поколеба.
— Но до реферата му остава толкова малко време…
— В такъв случай ще е най-добре да го повикате час по-скоро.
Жената направи физиономия, сякаш я бях зашлевил. Да се чудиш защо така се впечатли от настоятелността ми. Та какво очакваше? В края на краищата бях полицай, който иска да разговаря по служба с гражданин. Или може би мислеше, че трябва да имам предварително уговорена среща? Ядосах се и се сетих за оня фръцльо с костюм „Армани“. Припомних си как важно поведе търговците на недвижими имоти към асансьора. Сигурно се смяташе за велик. Може и да е получил престижно образование, но не беше нищо повече от слуга на японския си шеф.
Проследих с поглед жената, която прекоси заседателната зала и се насочи към подиума, където четирима оратори чакаха реда си. Деловата аудитория прилежно пишеше ли, пишеше. Вслушах се в думите на светлокосия лектор.
— За чужденеца има място в японските фирми. Естествено, то не е на самия връх, нито дори във висшия ешелон. Но място има. Японците уважават служителите си чужденци и им възлагат отговорни задачи. Постъпвайки в японска компания, трябва да преодолеете някои специфични пречки, но това не е трудно. Можете да просперирате. Стига да си знаете мястото!
Издокараните в костюми слушатели чинно дращеха в тефтерите си. Зачудих се, какво ли толкова пишат? Може би: „Да си зная мястото!“.
Ораторът продължи:
— Много пъти съм чувал млади хора с добро образование като вас да казват: „Не можах да се сработя с японците и напуснах фирмата им“. Или пък: „Те не зачитат мнението ми. Не получих възможност да осъществя идеите си. Не виждах перспектива да се издигна“. Тези американци просто не са разбрали каква е ролята на чужденеца в един японски колектив. Затова се е наложило да се махнат. Сами са си виновни. Японците с радост приемат американци и всякакви чужденци във фирмите си. И вас ще приемат. Но трябва да си знаете мястото!
Някаква жена вдигна ръка и попита:
— Какво ще кажете за предразсъдъците спрямо жените в японските компании?
— Няма такова нещо — отвърна лекторът.
— Чувала съм, че не ги допускат прекалено високо в йерархията.
— Не е вярно.
— А съдебните процеси? В момента се води дело срещу банка Сумитомо. Обвиняват ръководството й в дискриминация. Четох някъде, че срещу една трета от японските фирми са заведени дела от американски служителки.
— Това е съвсем естествено — отговори ораторът. — Когато една компания открива свои клонове в чужда страна, нормално е да греши, докато свикне с обстановката и с нравите на местните хора. Същото бе и с американските фирми, които през петдесетте и шестдесетте години стъпиха на европейския пазар. И тогава имаше съдебни процеси. Нужно е време японците да се приспособят към американските условия. Трябва да бъдем търпеливи.
— Търпението ни вече се изчерпа — обади се шеговито млад мъж от аудиторията.
Тонът му бе по-скоро тъжен, отколкото гневен.
Другите продължиха да си водят бележки.
— Аз съм Джим Доналдсън. За какво става дума?
Обърнах се. Доктор Доналдсън беше висок, слаб мъж с очила. Правеше впечатление на педантичен, суховат човек. Беше облечен като университетски преподавател — със спортно сако от туид и червена вратовръзка. От джоба на ризата му се подаваха подострени моливи. Предположих, че по образование е инженер.
— Искам да ви задам няколко въпроса по повод касетите на Накамото.
— Какви касети на Накамото?
— Онези, върху които сте работили снощи.
— Аз да съм работил? Господин…
— Смит. Лейтенант Смит — представих се аз и му връчих визитка.
— Лейтенант, нямам представа за какво говорите.
— Вашата секретарка Кристен ми каза, че всички служители на Центъра обработвали до късно снощи някакви видеоленти.
— Да, така е. Повечето от хората ми наистина цяла нощ не са мигнали.
— И лентите са били на Накамото.
— На Накамото ? — Доналдсън поклати глава. — Кой ви каза това?
— Секретарката ви.
— Уверявам ви, че касетите нямаха нищо общо с Накамото, господин лейтенант.
— Дочух, че били двайсет на брой.
— Да, около двайсет. Може би повече. Но ни ги изпратиха от Маккен-Ериксон. Поръчката беше тяхна. Част от рекламната им кампания за бира „Асахи“. Налагаше се да включим нов текст в клиповете. Нали „Асахи“ стана бира номер едно в Щатите. Това трябвало да звучи във всяка реклама.
Читать дальше