Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Както повечето нечестни хора, и той беше убеден, че всички са мръсници като него. На Уили винаги можеше да се разчита, ако трябваше някое събитие да се отрази в негативна светлина. Той отхвърляше всичко добро под претекста, че „само ни хвърлят прах в очите“, и изравяше мръсотията изпод повърхността, дори тя да бе единствено плод на въображението му. Невестулката бе надарен със страхотен нюх за човешките слабости и с вкус към мелодраматичното. Истината беше последното нещо, което го интересуваше, а обективната, балансирана преценка за него бе проява на журналистическа импотентност. Подтекстът и намеците — в тях беше силата му.

Останалите репортери от „Лос Анджелис Таймс“ направо го презираха.

Двамата с Кен отидохме в централното фоайе. Уж бяхме тръгнали на кафе, а той ме поведе към библиотеката. Тя се намираше точно в средата на етажа и бе по-добре снабдена от много университетски библиотеки.

— Та какво имаш да ми казваш за Уилхълм? — попитах аз.

— Снощи ходих на театър и след това минах оттук, за да си взема бележките, които ми трябваха за едно интервю тая сутрин. Заварих Невестулката тук, в библиотеката. Беше към единайсет. Знаеш го това лайненце как изглежда, като се настърви. Видях изражението му и разбрах, че е надушил кръв. Естествено, запитах се каква е работата.

— Разбирам любопитството ти — вметнах аз.

Невестулката беше специалист по забиване на нож в гърба. Преди година успя да предизвика оставката на главния редактор на „Сънди Календър“ и за малко не седна на мястото му.

— И така, пошушнах на Лили, библиотекарката нощна смяна: „Какво рови Невестулката?“. А тя ми каза, че проверявал всички достъпни полицейски материали, свързани с някакво ченге. Отдъхнах си. Но после нещо започна да ме гложди. Аз съм старши на репортерите от „Градски новини“ и ми се случва поне по няколко пъти месечно да отразявам полицейска тематика. Значи Невестулката рие в моя ресор, а не съм чул нещо важно да се е случило! Попитах Лили как се казва ченгето.

— И се оказа, че…

— Точно така. Питър Дж. Смит.

— В колко часа стана това?

— Към единайсет.

— Ха така!

— Реших, че трябва час по-скоро да ти се обадя.

— Благодаря ти.

— Когато снощи се заинтересувах какво търси Невестулката, Лили ми каза, че искал всичко — явна полицейска документация, протоколи за съдебномедицински огледи. Разполагал с източник в управлението, който му снасял данни от личните кадрови дела на служителите. Преди няколко години имало някакво обвинение в опит за блудство с дете.

— По дяволите! — възкликнах аз.

— Вярно ли е?

— Възбудено бе предварително вътрешно разследване, но се изясни, че всичко това са пълни глупости.

— Разкажи ми по-подробно — подкани ме Кен.

— Случи се преди три години. Аз още бях на оперативна работа. Двамата с колегата се отзовахме на повикване по телефона. Ставаше дума за семейна свада в Ладира Хайтс. Двойката бе от латиноамерикански произход. И двамата бяха много пияни. Жената искаше да арестувам мъжа й. Когато отказах да го сторя, тя заяви, че той блудствал с невръстното й дете. Видях детето. То ми се стори съвсем наред и така и не прибрах съпруга. На другия ден жената се яви в управлението и набеди мен, че съм се опитал да блудствам с детето. Имаше предварително вътрешно разследване и обвинението бе отхвърлено като неоснователно.

— Да се сещаш за нещо, свързано с пътувания?

— С пътувания ли? — учудих се аз.

— Невестулката рови и в тая насока. Някой да ти е подарявал самолетни билети, да ти е плащал пътни разноски? Да си ходил на някакви гуляйджийски екскурзии?

Поклатих глава отрицателно.

— Нищо подобно не ми идва наум.

— И аз така предположих. Не си такъв човек. А пък и с това дете къде ще тръгнеш по пиянски турнета.

— Прав си. Няма такова нещо.

— Добре.

Влязохме навътре в библиотеката. Стигнахме до един ъгъл, от който през стъклената стена се виждаше отделът за външна информация. Невестулката продължаваше да омайва момичето.

— Не мога да разбера защо е нарочил моя милост — казах на Кен. — Аз съм чист. Около мен няма нищо интересно. От три години не съм помирисвал оперативна работа. Дори вече не съм и в пресцентъра. Службата ми е по-скоро дипломатическа. Защо един репортер от „Лос Анджелис Таймс“ ще ме взима на прицел?

— И още питаш!

Кен ме изгледа така, сякаш бях малоумен и от устата ми се стичаше лига.

— Според теб японците ли стоят зад всичко това? — попитах го.