Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Докторът ме поведе отново по някакво стръмно стълбище. Почти тичахме надолу в полумрака.

— Знаете ли в кой град има най-много докторати на глава от населението?

— В Бостън — предположих аз.

— Не, в Сеул. Представяте ли си какво означава това на прага на двайсет и първия век?

Поехме по друг коридор. Излязохме за миг на светло, после пак стана сумрачно — бяхме преминали в съседна сграда. Сандърс хвърляше от време на време поглед назад, сякаш се страхуваше да не се загубя по пътя. Не спираше да говори.

— Чуждестранните абсолвенти се разотиват и ние оставаме без научни кадри в приложната сфера. Няма кой да създава нови американски технологии. Липсват образовани хора. Дори в големите фирми като Ай Би Ем недостигът вече е осезателен. Пазете се от вратата!

Тя се залюля на пантите си застрашително, но аз успях да я избегна и се вмъкнах след него.

— Свободните работни места не привличат ли нашите кандидат-студенти към техническите специалности? — попитах аз.

— Това да не е финанси и кредит или пък право — разсмя се Сандърс. — В Америка не останаха инженери и учени, но за сметка на това сме първи по брой на юристи. Половината от юристите в целия свят са американци. Как ви се струва?

Той поклати глава.

— Населението ни възлиза на четири процента от световното. Икономиката ни представлява осемнайсет процента от световната. Но затова пък разполагаме с петдесет процента от всички юристи в света! Ежегодно университетите бълват по трийсет и пет хиляди новоизлюпени прависти. Това се казва производителност! Национален приоритет, няма що! Герои на половината ни телевизионни сериали са юристи. Америка се превърна в страна на адвокатите. Всеки съди някого. Всички са се хванали за гушите. Нали трябва седемстотин и петдесетте хиляди американски адвокати някак да си изкарат по триста хиляди годишно. Чужденците с право ни смятат за откачени.

Той отключи поредната врата. На стената висеше листче, на което бе написано на ръка: ЛАБОРАТОРИЯ ЗА КОМПЮТЪРНА ОБРАБОТКА НА ВИДЕОИЗОБРАЖЕНИЯ. Под надписа имаше стрелка, сочеща надолу. Продължихме да се спускаме в подземието.

— Дори най-умните сред децата ни не получават добро образование. В момента те заемат дванайсето място в света по коефициент на интелигентност. Пред тях са връстниците им от всички развити индустриални страни на Европа и Азия. При това говоря само за най-будните ни младежи. Статистиката при по-слабите ученици е направо трагична. Една трета от завършилите гимназия американчета не могат да прочетат автобусно разписание. Те са напълно неграмотни.

Стигнахме до края на коридора и свихме вдясно.

— Освен това нашите деца са мързеливи. Не им се работи. Аз преподавам физика. Необходими са години, за да овладееш тази наука. А младите искат да се обличат като Чарли Шийн и на двайсет и осем годишна възраст вече да са спечелили милион долара. А толкова пари можеш да натрупаш само в областта на юридическите услуги, банковото дело и инвестициите — с една дума, на Уолстрийт. Но това са лесни пари. Те не идват от производство. Просто игра с хартии. Нещо за нищо. Ето какво влече младежите в днешно време.

— Може би само във вашия университет е така.

— Навсякъде е същото. Повярвайте ми. Всички гледат телевизия.

Още една врата и още един коридор. Този беше влажен и миришеше на мухъл.

— Ще кажете, че съм консервативен. Може и така да е — рече Сандърс. — Но аз вярвам, че всяко човешко същество трябва да отстоява някакви свои принципи в живота. Своя позиция. Със самото си съществувание, с това, че ходим, че се обличаме по определен начин, че вършим определена работа, ние отстояваме нещо. В това забутано ъгълче на света аз и моите колеги се борим против манипулирането на хората, против голямата измама. Анализираме телевизионните новини и доказваме къде видеозаписът е „ретуширан“. Изследваме рекламите и разобличаваме видео триковете, заблуждаващи…

Изведнъж ученият млъкна.

— Какво има? — попитах аз.

— Нямаше ли още един човек с вас? Сам ли дойдохте?

— Да, сам.

— Ох, слава богу — рече Сандърс и пак се втурна напред. — Все се тревожа да не загубим някого в този лабиринт. Ето, стигнахме. Това е лабораторията.

Отвори със замах вратата и аз се облещих.

— Видът й не е много за пред хора — извини се Сандърс.

„Меко казано“, помислих си аз.

Бяхме се озовали в мазе, от чийто таван висеше плетеница от ръждясали тръби. Подът бе покрит със зелен линолеум, който на места бе протрит, и отдолу прозираше циментът. Помещението бе пълно с очукани дървени бюра, отрупани с всевъзможни уреди, от които висяха снопове кабели и жици. Зад всяко бюро седеше по един студент и зяпаше разни монитори. На няколко места от тавана капеше и под течовете бяха поставени кофи.