Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Невестулката действа по поръчка. Той е наемен боклук. Работи за филмови студии, за звукозаписни фирми, за брокерски къщи, дори за търговци на недвижими имоти. Сега на това му викат консултант . Знаеш ли какво кара Невестулката? Мерцедес петстотин Ес Ел!

— Стига бе!

— С репортерската заплата трудно би си го купил.

— Не е лъжа.

— И така… Размътил си някому водата. И то снощи. Прав ли съм?

— Може би.

— Някой е поръчал на това леке да ти намери цаката.

— Просто не мога да повярвам…

— Вярваш, не вярваш, това е. Единственото, което ме тревожи, е източникът на Невестулката във вашето управление. Някой му издава информация отвътре. Имаш ли проблеми с колегите?

— Не, нямам.

— Това е добре. Защото Невестулката вероятно ще приложи някои от изпитаните си трикове. Днес сутринта говорих с нашия юрисконсулт Роджър Баскоум.

— И какво?

— Познай кой му се е обадил снощи? Невестулката! Бил много разгорещен и искал час по-скоро да получи отговор на един въпрос.

Не казах нищо.

— Въпросът бил дали служителите в пресцентъра на полицията влизат в категорията на лицата с обществени функции, които не могат да съдят журналисти за клевета.

— Господи! — възкликнах аз.

— Да-а.

— И какъв е отговорът?

— Има ли значение? Нали знаеш как стават тези работи? Достатъчно е Невестулката да завърти няколко телефона и да каже: „Здравейте, Бил Уилхълм от «Лос Анджелис Таймс». Утре ще пуснем един материал за това, че лейтенант Питър Смит е изнасилвач на деца. Ще коментирате ли новината?“. Като позвъни на тези, на които трябва, изобщо няма да е необходимо статията да излиза. Главният редактор може да я спре, но последствията ще са непоправими.

Не му отговорих. Знаех, че е прав. Не един път съм бил свидетел на подобни машинации.

— Според теб какво да направя? — попитах Кен.

Той се разсмя и рече:

— Защо не докажеш на практика прословутата бруталност на лосанджелиските полицаи?

— Не ми е до шеги.

— Можеш спокойно да го убиеш. Обещавам ти, че никой от този вестник няма да драсне и ред за това. А ако заснемеш събитието на видео, дори ще плащат , за да му се полюбуват.

— Кен…

Той въздъхна.

— Добре де, грешно ли е човек да помечтае малко? А сега сериозно. Миналата година, след като Уилхълм свали ръководството на „Календър“, получих по пощата плик от неизвестен подател. Същите пликове били изпратени и на още няколко души. Тогава не използвахме материала. А компромата си го бива. От най-гадните е. Искаш ли да му хвърлиш едно око?

— Давай.

Кен извади от вътрешния джоб на сакото си малък плик от картон. От онези, които се затварят с ластик. Вътре имаше няколко снимки, отпечатани една под друга на хартия за принтер. На тях бе заснет Уили Уилхълм в момент на интимен акт с някакъв чернокос мъж. Главата на Невестулката бе заровена в скута на партньора му.

— Лицето на Уили не се вижда добре на всичките фотографии, но в някои ракурси е хванато достатъчно ясно — потри ръце Кен. — Репортерът, който се отблагодарява, така да се каже, на своя източник за получената информация! Чудесни снимчици!

— Кой е другият мъж?

— Доста поровихме, докато разберем. Казва се Бари Борман и отговаря за продажбите на Кайсей Електроникс в Южна Калифорния.

— И какво общо има това с моя проблем?

— Ще прикачим твоята визитка към плика и ще го изпратим на Невестулката.

Поклатих глава.

— Не мисля, че това ще е разумно.

— Но пък ще го стресне.

— Не, не. Не съм способен на подобни неща.

Кен вдигна рамене.

— Прав си. Може и нищо да не постигнем. Дори ако притиснем Невестулката, японците ще намерят друг начин да те компрометират. Така и не разбрах откъде се е появила статията срещу теб. „Спуснаха ни я отгоре!“, всички само това повтарят. Дявол знае какво се крие зад тези думи.

— Все някой трябва да я е написал.

— Никой не си признава. Японците имат невероятно влияние във вестника. Не само заради това, че са най-големите ни рекламодатели. Извоювали са си здрави позиции във Вашингтон, пръскат пари по кампании на местни политици и организации. Всичко това започва да добива застрашителни размери. Седиш си на планьорка и обсъждаш с колегите дали да пуснете някакъв материал. Изведнъж осъзнаваш, че никой от тях не би искал да засегне японците! Въпросът не е в това дали фактите в статията са верни, или не. Даже не се изтъкват логични доводи като например: „Ако пишем срещу тях, ще си изтеглят рекламите“. Нещата са по-сложни. Шефовете ми ги е страх. Дори не знаят точно от какво. Просто ги е страх.