Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Здрасти, Кен, Пийт Смит ти се обажда.

— А, здравей — отговори той. — Значи са ти предали съобщението ми.

Чух тийнейджърски глас, който каза:

— Татко, защо да не мога да отида там?

— Дженифър, остави ме на мира! Говоря по телефона — сопна се Кен.

— Какво съобщение? — попитах аз.

— Снощи те търсих по телефона, защото мислех, че трябва веднага да те предупредя. Той явно действа по сигнал. Имаш ли представа какво се крие зад това?

— Зад кое? — все повече недоумявах аз. — Кен, не са ми предавали нищо.

— Така ли? Звъннах в управлението към единайсет и половина. Дежурната ми каза, че си навън и водиш някакво разследване, но че имаш телефон в колата. Аз й обясних, че спешно трябва да говоря с теб и я помолих да ти предаде да ме потърсиш вкъщи. Бях сигурен, че ще искаш да разбереш повече за случая.

Момичешкият глас се обади отново на втори план:

— Татко, ще ме пуснеш ли, или не? Трябва да реша какво да си облека.

— Мирясай, Дженифър! — отвърна й Кен и продължи да разговаря с мен. — Нали и ти имаш дъщеря?

— Да — отговорих, — но е едва на две години.

— Да знаеш само какво те чака! Пийт, наистина ли не са ти предали онова, за което ги помолих?

— Не, не са. Обаждам ти се за друго, по повод на статията в днешния ви брой.

— Каква статия?

— За приема на Накамото. На осма страница. Онази, в която пише за необосновано грубото поведение на расистите от полицията.

— До снощи не планирахме статия за Накамото! Джоди готвеше нещо за приема, но то трябваше да излезе чак утре. И то в светската рубрика. Джеф не предвиждаше нищо подобно.

Джеф беше отговорният редактор на „Градски новини“.

— Тази сутрин е излязла статия за убийството — казах аз.

— Какво убийство? — смая се Кен.

Гласът му прозвуча странно.

— Снощи на приема бе извършено убийство. Към осем и трийсет. Жертвата е една от гостенките.

Кен се умълча. Явно се опитваше да асимилира чутото и да си състави цялостна картина.

— Ти замесен ли си в тази работа? — попита той.

— Детективите от отдел „Убийства“ ме повикаха, защото отговарям за японците.

— Аха — рече Кен. — Виж какво, отивам в редакцията и ще се опитам да разбера повече. Звънни ми след час. Дай за всеки случай телефона си в колата.

— Добре.

Кен се окашля.

— Пийт — добави той, — кажи ми честно, имаш ли някакви проблеми? Между нас ще си остане.

— Какви проблеми?

— Да си вършил нещо неморално или пък да си срещал някакви трудности с данъчните власти? Кажи ми като на приятел.

— Не, какви ги приказваш!

— Не ме интересуват детайли. Но ако си кривнал…

— Не съм бе, Кен.

— Не ми се ще да си сложа главата в торбата заради теб и после да се окаже, че съм затънал в лайна.

— Кен, какво означава всичко това?

— Не му е сега времето да се впускам в подробности, но ще ти кажа само, че някой е решил да ти пръсне задника.

— Татко, как можеш да говориш така? — възмути се дъщерята на Кен.

— А ти защо подслушваш? — рече й той. — Пийт?

— Да, чувам те.

— Обади ми се след час.

— Благодаря ти, приятел. Много съм ти задължен.

— Не е лъжа — каза Кен и затвори телефона.

Огледах апартамента. Привидно нищо не се бе променило. Утринното слънце огряваше стаята. Мишел седеше на любимото си столче, гледаше анимационни филмчета и си смучеше палеца. Но аз се чувствах някак си странно. Побиваха ме тръпки. Сякаш целият свят се бе изкривил.

Ала нямах време за подобни разсъждения. Чакаше ме работа. Трябваше да облека детето, преди Илейн да дойде да го отведе в яслите. Казах това на Мишел. Тя се разплака. Изключих телевизора. Дъщеря ми се хвърли на пода и започна да пищи и да рита:

— Искам филмчета! Искам филмчета!

Грабнах я под мишница и я отнесох в стаята й. Тя врещеше с всичка сила. Телефонът пак иззвъня. Този път беше дежурната от управлението.

— Добро утро, лейтенант! Да ви предам кой ви е търсил.

— Момент, да си взема нещо за писане — отговорих й аз и оставих Мишел на пода.

Тя се разпищя още по-силно.

— Избери си кои обувки да ти обуя! — строго прошепнах аз.

— Убиват ли някого у вас? — попита дежурната.

— Дъщеря ми не ще да се облече за детските ясли.

Мишел задърпа крачола ми.

— Не искам на ясли! Татко, моля те!

— Искаш, не искаш, отиваш! — твърдо заявих аз. — Слушам ви — казах в слушалката.

— Снощи в единайсет и четирийсет и една ви търси Кен Суботик или Суботник от „Лос Анджелис Таймс“. Помоли да му се обадите и да ви предам следното: „Невестулката се мъчи да изрови нещо за теб“. Каза, че ще разберете за какво става дума. Даде домашния си телефон. Имате ли го?