Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Сега колегите бяха по-внимателни. Взех две кафета и влязох при дежурната по отдел. Джаки Ливайн бе вдигнала крака на бюрото. Тя беше едра жена, обута в тореадорски панталон. На главата й се мъдреше оранжева перука. Въпреки нейния странен външен вид в управлението й се носеше славата на най-добрата специалистка по снемане на отпечатъци. Джаки четеше списание „Съвременна младоженка“.

— Да не си решила пак да се венчаваш, Джаки? — подкачих я аз.

— Ами! Дъщерята ще женя — отвърна тя.

— За кого?

— Да говорим за нещо по-весело. Едното кафенце за мен ли е?

— Не, съжалявам. Кой тук се занимава с видеозаписи?

— С какви видеозаписи?

— Става дума за доказателствен материал. Касети, заснети от охранителни камери. Кой може да ми направи копия от тях?

— Рядко ни се налага да се разправяме с такива работи — отвърна Джаки. — Едно време електрончиците презаписваха касети. Сега са ни разпоредили да ги изпращаме във видеоцентъра на кметството.

Джаки свали крака от бюрото и разлисти телефонен указател.

— Ако искаш, мога да ти дам телефона на Бил Харелсън от видеоцентъра. Но ако наистина държиш записите да станат качествени, по-добре ще е да се обърнеш към Лабораторията за космически изследвания или към Научния център на Университета на Южна Калифорния. Кое предпочиташ? Харелсън или учените?

Тонът й ми подсказа кое да избера.

— Дай ми номерата на двата научни института.

— И аз на твое място бих постъпила така.

Записах си телефоните и се върнах при Конър. Той бе изгледал касетата и в момента стопираше повторно на кадъра с лицето на Сакамура.

— Е, какво ще кажеш? — попитах аз.

— Еди е, няма спор.

Конър, изглежда, приемаше факта съвсем спокойно, почти равнодушно. Взе едната чашка и отпи.

— Кафето е отвратително — рече той.

— Знам.

— Навремето го правеха по-хубаво — добави Конър и остави чашката.

После изключи видеомагнетофона, стана и се протегна.

— Добра работа свършихме тази нощ. Не смяташ ли, че е време да лягаме? Утре ме чака важен мач. Ще играя голф в Сънсет Хилс.

— Добре, да тръгваме — съгласих се аз.

Прибрах внимателно касетите и видеомагнетофона в картонената кутия.

— Какво мислиш да правиш с тези ленти? — попита Конър.

— Ще ги заключа в шкафа за веществени доказателства.

— Това са оригинали. Още не разполагаме с дубликати.

— Знам, но ще мога да ги презапиша чак утре.

— Тъкмо това ме тревожи — каза Конър. — Защо не ги вземеш със себе си?

— Вкъщи ли? — учудих се аз.

Съществуваха цял куп наредби, които категорично забраняваха на детективите да разнасят насам-натам веществени доказателства, камо ли да ги носят по домовете си. Меко казано, това би било нарушение.

— На твое място не бих рискувал — настоя Конър. — Прибери касетите и още утре направи копия.

Мушнах кутията под мишница.

— Смяташ, че някой колега би могъл…

— Не, и през ум не ми е минавало такова нещо, но това е единственото ни доказателство и не бих искал някой да мине покрай шкафа с голям магнит в ръка, докато ние спокойно си спим.

Послушах го и взех касетите. На излизане се отбихме при разкаялия се Ишигура, който продължаваше смирено да си седи на стола. Конър му каза нещо бързо на японски. Той скочи на крака, поклони се и се изсули от приемната.

— Наистина ли е толкова уплашен? — попитах аз.

— И още как — отвърна Конър.

Ниско приведен, японецът изчезна зад ъгъла на коридора. Същинска карикатура — подплашено човече, което приличаше на мишка.

— Защо? Отдавна живее в Америка и сигурно му е ясно, че обвинението ни срещу него за укриване на веществени доказателства е съшито с бели конци. А фирмата Накамото в нищо не можем да уличим.

— Той не се бои от правните последици — обясни ми Конър, — а от скандала. В Япония при подобен случай неизбежно би се развихрил скандал.

Свихме зад ъгъла на коридора. Ишигура чакаше асансьора. Ние застанахме до него. Получи се малко неудобна ситуация. Асансьорът дойде и японецът ни направи път да влезем. За него не остана място и го оставихме да се кланя на площадката. Потеглихме надолу.

— В Япония след такъв инцидент и с него, и с фирмата му щеше да е свършено — продължи репликата си Конър.

— Защо?

— Защото в Япония скандалът представлява съвременен вариант на древния обичай, според който престъпниците се връзват на площада за назидание и народът ги пребива с камъни. В днешно време, щом изтече компрометираща информация в пресата, следва скандал, който съсипва замесената фирма или личност. Скандалът „Рикрут“ свали министър-председателя Такешита. Верига от разкрития за корупция през седемдесетте сложи край на политическата кариера на друг един премиер — Танака. Преди няколко години със същата хватка японците видяха сметката на Дженеръл Електрик.