Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Преди да влязат, Черил отново започна да се съпротивлява.

— Пак се дърпа — рече Греъм. — Много е своенравна! Голям каприз е!

Мъжът я сграбчи в обятията си, а тя се заизвива, мъчейки се да му се изплъзне. Той почти я влачеше. На вратата на залата Черил направи последен опит да се откопчи. Хвана се за рамката и яростно се заопъва.

— Май си изтърва чантичката?

— Като че ли. Не видях добре какво стана.

Заседателната заличка се намираше точно срещу камерата, така че я виждахме цялата. Но вътре беше тъмно и се открояваха само силуетите на двамата на фона на светлините на небостъргачите в далечината. Мъжът вдигна Черил и я положи на масата. Изведнъж момичето стана пасивно, движенията му — вяли. Той плъзна полата нагоре по бедрата й. Черил явно вече не се съпротивляваше. Мъжът направи някакво бързо движение и нещо изхвърча настрана.

— Това бяха гащичките.

Стори ми се, че паднаха на пода. Но не бях сигурен. Ако наистина бяха бикините, то цветът им бе черен или някакъв тъмен. „Отпадат подозренията към сенатора Роу“, помислих си аз.

— Когато пристигнах на местопрестъплението, нямаше и помен от гащи — каза Греъм. — Това си е чисто укриване на веществени доказателства!

После потри ръце и добави:

— Ако имаш акции на Накамото, продай ги! Утре следобед няма да струват пукнат грош.

На екрана се виждаше как Черил лежи и го чака да си свали ципа на панталона. Изведнъж тя се надигна и силно го зашлеви.

— Ха така! — сякаш я насърчаваше Греъм. — Малко бой за по-пикантно !

Мъжът я хвана за ръцете и се опита да я целуне, но Черил се бранеше, като извърташе лице настрана. Той грубо я бутна обратно на масата. После се надвеси над момичето, стискайки го здраво. Краката на Черил ритаха във въздуха.

Двата силуета се разделяха и пак се сливаха. Не се разбираше какво точно правят. Като че ли тя се мъчеше да се надигне, а той не й позволяваше. Мачкаше гърдите й. Черил се опитваше да го ритне и извиваше тяло като змия. Сцената беше по-скоро мъчителна, отколкото възбуждаща. Това истинско изнасилване ли бе? Или момичето се преструваше, че се съпротивлява? Вярно, мъжът беше по-як от нея. От своя страна, тя упорито се бореше, но така и не успя да го отблъсне. А имах чувството, че стига да иска, би могла да се справи с него. Понякога дори ми се струваше, че вместо да го удря, тя го прегръща. Трудно бе да се разгадае картината…

— Опа! — възкликна Греъм. — Стана белята!

Изведнъж мъжът спря да клати ритмично таза си. Тялото на Черил се отпусна под него. Ръцете й се свлякоха от раменете му и тупнаха на масата. Краката й увиснаха.

— Уби я, нали? — вторачи се Греъм.

— Не знам. Не видях добре.

Мъжът я потупа леко по бузата. После я разтърси силно. Като че ли й каза нещо. След това я гледа неподвижно в продължение на около тридесет секунди. Дръпна се от масата. Обиколи я бавно, без да откъсва поглед от трупа. Сякаш не можеше да повярва на очите си.

Обърна се наляво, като че ли бе чул някакъв звук. За миг се вцепени, после очевидно взе решение и започна да действа: обходи залата, като оглеждаше внимателно всяко кътче. Намери нещо на пода и го вдигна.

— Гащите.

— Той ги е взел значи — рече Греъм. — Мамицата му!

Мъжът отиде при трупа и се наведе над него.

— Какво прави?

— Не виждам.

— По дяволите!

Мъжът се изправи и излезе от заседателната зала. Ако се обърнеше към нас, щяхме ясно да видим лицето му. Но той продължаваше да стои с гръб и да гледа момичето.

— Хайде бе, приятелче — подкани го Греъм. — Извърни се насам! Само за мъничко!

Мъжът не го послуша. Постоя още известно време и в миг отпраши наляво.

— Защо не се връща при асансьорите? — почудих се аз.

— Не му виждам лицето , по дяволите — ядосваше се Греъм.

— Къде отива?

— В онзи край на етажа има стълбище — обясни ми Греъм. — Авариен изход.

— Защо тръгва да излиза оттам, а не използва асансьорите? — недоумявах аз.

— Откъде да знам. Само да зърна личицето му! Нищо друго не ми трябва!

Въпреки че мъжът се бе обърнал с профил към нас, виждахме само лявото му ухо и лявата скула. Той крачеше припряно. Скоро щеше да изчезне от полезрението на камерата, под прикритието на поредната издутина на тавана.

— По дяволите! Този ракурс не ни върши работа! Да видим другите касети.

— Почакай! — спрях го аз.

Нашият човек вървеше по тъмно коридорче, което явно водеше към аварийния изход. Но секунда преди да се изгуби в мрака, той мина покрай окачено на стената декоративно огледало в златиста рамка.